Адам Блейк - Децата на Юда

От нетърпение Диема стана безразсъдна. Тя шамароса Кенеди по лицето.

Реакцията на Хедър още преди да регистрира болката от шамара, бе да тресне юмрук в челюстта на Диема. Момичето пое крошето без звук и без дори да примигне.

— Твоята болка — каза то, усетило тънката струйка кръв, която се стичаше от устата му — и моята болка. Еднакви ли са?

Кенеди отстъпи назад и вдигна ръце, приготвяйки се за битка. Очевидно не се страхуваше, че боят щеше да бъде съвсем кратък. Но въпросът я притесни и тя отпусна ръце. После сви рамене отвратено.

— Моля те, разкарай се оттук — промълви тя. — Позволи ми да видя Лио или се разкарай. Нямам нищо за теб.

— Отговори на въпроса ми. Болката ти…

— Откъде да знам дали са еднакви? — изкрещя Кенеди. — Не съм в мозъка ти, нали? Не знам какво изпитваш. Или дали въобще изпитваш нещо. Не знам нищо за теб освен името ти, а дори и то е под съмнение.

— Но ние сме еднакви — каза Диема. — Под кожата. Вярваш в това, нали?

Кенеди се вторачи в нея ядосано.

— Няма значение в какво вярвам. Нито ти в какво вярваш. Нали ти и хората ти вярвате в отделното сътворение? Вашите хора и останалите? Избраните и утайката!

— И коя от нас тогава би трябвало да се тревожи повече за милиона мъртъвци? — попита Диема.

Не очакваше отговор, но се зарадва, когато Кенеди реагира, а по лицето й се изписаха безброй емоции. У дома, в Гинат Дания, Диема бе свикнала да говори онова, което мисли, или просто да отказва да говори. Но в света на адамитите говоренето беше битка. Човек казваше това, което му осигуряваше предимство.

— Не се нуждаеш от мен — каза Кенеди. — Имаш всичко, което ти трябва.

Но гласът й не прозвуча убедено. След секунда тя заговори отново:

— Успя ли да заловиш жив някого от хората на Бер Лусим? Разпитвахте ли го през цялото това време?

Диема разбра, че е спечелила битката, но не го показа с нищо.

— След половин час ще има събрание — съобщи тя. — Дотогава екипировката, която поръчах, ще е пристигнала и ще сме готови за тръгване. Бих искала да дойдеш с мен. Можеш да вземеш окончателното си решение, когато ме изслушаш.

Тя излезе от стаята, като кимна на Предвестниците да заключат вратата зад нея. Нямаше нужда да казва нищо повече.

Но трябваше да говори с Нахир, който все още не бе сигурен какво точно иска от него и може би щеше да започне да спори с нея. Канеше се да поговори и с момчето, което просто трябваше да изпълни нарежданията й. Момчето.

Роналд Стивън Пинкъс, надигнал се от гроба, за да я навестява и тормози.

— Устроихме засада, но тя не ни свърши работа. Всъщност ние попаднахме в клопката.

Гласът на Диема прозвънтя високо в малката претъпкана стая. Заедно с Нахир там имаше повече от четирийсет Предвестници, повечето от които бяха пристигнали наскоро. Седяха мълчаливо на сгъваеми столове от стомана и черна пластмаса, облечени в ръчно тъканите си ленени дрехи. Проводници на ужасяващо насилие, увиснали безтегловно. Хищни птици, свалени някак си на земята и убедени да позират за групова снимка.

А сред тях седяха Кенеди и Ръш, обградени от празни места. Никой не искаше да седи до неверницата, вълчицата, и да бъде омърсен от близостта й.

Диема замълча и се прокашля. Гласът й бе отекнал пронизително. Звучеше като идиот. Не, по-лошо — звучеше като дете. Дланите й бяха горещи и влажни. През последните три години бе направила много неща, а още повече бе изтърпяла, но никога не й се бе налагало да говори пред публика. И сега се уплаши, че не я бива за това.

Опита отново.

— Идеята беше да подмамим един от Предвестниците на Бер Лусим да се опита да отвлече Хедър Кенеди, както вече пробваха да направят в Англия, като ги заблудим, че може би знаем къде се намира базата им.

Тя огледа мрачните лица наоколо.

— Това свърши работа. Но пък те не се втурнаха само по петите на Кенеди, а срещу всички нас. И не изпратиха един Елохим, а много.

— След мен изпратиха само един — обади се Ръш. — И това се оказа грешка.

Като се имаше предвид състоянието на лицето му и фактът, че приглушеният му променен глас излизаше от едната страна на зверски подутата му челюст, думите му очевидно бяха шега. Четирийсет Елохим, които нямаха чувство за хумор, особено когато ставаше дума за святото им призвание, се вторачиха в него в мрачно мълчание.

— Бяха повече от дузина — продължи Диема, насочвайки вниманието обратно към себе си. — Не сме сигурни колко точно, защото изчакаха да се разделим и ни нападнаха на малки групи. Последният убит бе Хифела, когото всички познавате. Или поне сте чували за него.