Адам Блейк - Децата на Юда

Тя пристъпи към Диема, без въобще да се притесни от двамата Предвестници, които стояха от двете й страни.

— Ако е мъртъв…

— Жив е — прекъсна я Диема. — Но почти. Седни, Хедър. Моля те.

Кенеди се подчини, вероятно защото осъзна, че Диема бе използвала малкото й име, а това бе знак, че се е променило нещо важно.

Диема отпрати Предвестниците с груб жест и затвори вратата зад тях.

— Кажи ми — помоли Кенеди с притеснен глас. — Кажи ми как е Лио.

Диема й разказа за загубата на кръв, за раните по гърдите и рамото му, за продължаващата кома. Беше точно и пълно обобщение. Учителите й щяха да се гордеят с нея.

— Но той ще се съвземе — каза Кенеди с почти умолителен глас. — Това е Лио. Той ще се върне при нас.

— Лекарите мислят така — отговори Диема. — Всичко, с изключение на рамото, ще се възстанови. Казват, че щетите върху мускула са прекалено жестоки. Направиха всичко възможно да го закърпят, но не дават обещания.

— Кои са те, Диема? — свирепо извика Кенеди. — Лекарите, на които довери живота му. Това място не е болница, а затвор. Откъде си взела тези лекари?

— Не е затвор — възрази Диема. — Просто обезопасена къща. Лекарите работят тук, но поддържат връзка с други в Гинат Дания. Говориха и с най-опитните ни лечители и поискаха съвет. В момента те са на път насам. Помолих да ги изпратят и идват.

Това не беше хвалба, а просто съобщение. Куутма й бе обещал цялата помощ, от която се нуждае, без да задава въпроси. И тя му каза, че се нуждае точно от това.

— Искам да го видя — каза Кенеди.

— Той е в безсъзнание. Няма да разбере, че си там.

— Искам да го видя.

Диема кимна.

— Добре.

— Ами Ръш? Какво стана с Ръш? Искам да видя и него.

— Добре — повтори Диема. — Обещавам. Но първо трябва да те попитам нещо. Мисията стигна…

— О, господи! — побесня Кенеди. — Недей. Дори не ми говори за това. Положихме всички възможни усилия, но ни победиха. Трябваше да сме наясно с това още преди да се захванем. Не сме виновни, че мисията претърпя неуспех!

— Не.

— Ако ставаше дума за друг, а не за Лио, щях да знам, че е пълна лудост.

Кенеди говореше повече на себе си, отколкото на Диема. Тя поклати глава объркано.

— Мислех го за някакъв проклет Супермен. Вярвах, че не може да се провали. И затова го оставих да тръгне срещу тези… тези чудовища. А и аз самата тръгнах срещу тях. Като че ли имахме някакъв шанс. Но нямахме. Провалихме се, защото трябваше да се провалим, Диема.

— Не се провалихме.

— Защото никой не би могъл да се справи с цял…

— Хедър, не се провалихме.

Най-после Кенеди се успокои и се замисли върху чутото.

— Какво? — промърмори тя объркано. — Какво казваш? Всички умряха. Или избягаха. Не разполагаме с нищо.

— Разполагаме с всичко, от което се нуждаем. Знам къде е Бер Лусим, И тръгваме за него. Просто чакаме екипировката. Затова дойдох тук. Да те попитам искаш ли да дойдеш с нас. Мисля, че си спечели това право. И мисля… — тя се поколеба, защото й бе трудно да изрече грозните си подозрения, — мисля, че ще си в по-голяма безопасност, ако си с мен, отколкото ако останеш тук.

Непоколебимият поглед на Кенеди бе изпълнен с изненада, недоверие и дори и с обвинение.

— Не те моля да убиваш никого — каза Диема. — Ти вече ми каза, че това е нещо, което не можеш да направиш.

Диема бе прочела полицейските протоколи от хотел „Гелерт“ и знаеше какво бе причинила Кенеди на обучен убиец, при това със собствената му сика, но реши, че е по-разумно да остави този разговор за друг път.

— Искам те с мен заради прозренията ти. Нуждая се от теб като детектив.

Кенеди бе неумолима и огорчена.

— За да открия какво? Нещо, което твърдиш, че вече си намерила? Да не мислиш, че падам от луната, момиче? Да не мислиш, че не съм наясно как ни подхвърляше само трохи информация през цялото време? Позволи на Лио да проследи мотора ти, за да те последва до онзи склад. Остави ни да намерим книгата на Толър, а после ни разказа какво пише в нея. Нуждаеш се от Лио само за да прерязва гърла, а от мен — за да ти доведа Лио. Което, господ да ми прости, направих. Но вече приключих. Отивай да си играеш игричките сама.

— Ти ни доведе тук — отвърна Диема. — Ти и момчето. Ти сглоби парченцата от мозайката и ги осмисли. Даде ми насока. Искам да си с мен, когато отида в дома на Бер Лусим, в случай че отново се нуждая от насочване. Каквото и да намерим там, каквото и да е планирал Лусим, да го видя през твоите очи може би ще ми помогне.

— Е, кофти късмет. Очите ми си остават тук заедно с мен. И с Лио.