Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Забеляза ли, между другото, служебния адрес на госпожа Алар? — попита замислено след малко.

— Авеню „Виктор Юго“. Малък номер, ако не ме лъже паметта. Може би шест?

— Това е само на една пряка от Триумфалната арка.

— И?

— Помисли. Семейството има миниван. Защо?

— Защото имат три деца и къща в провинцията.

— Почти сигурно децата ходят в някое близко училище. Университетът на Венсан се намира на пет-шест километра оттук в посока Сен Дьони. Там най-вероятно има и детска градина за служителите в университета.

— Е, и?

— Това означава, че младият професор Алар води децата на училище. С минивана. И не мога да си представя д-р Алар, която може да си позволи да има стоматологичен кабинет на една пряка от Триумфалната арка, да отива на работа с метрото, заедно с дребната буржоазия.

— Искаш да кажеш, че имат още една кола?

— Почти съм убедена — отговори Пеги. — И това е нейната кола.

Холидей огледа улицата. От двете й страни бяха наредени паркирани автомобили, да не говорим колко пресечки имаше наблизо.

— И как ще я намерим? В квартала има стотици коли!

— Не гледаш достатъчно телевизия, Док. Казвала съм ти го вече, добре дошъл в дигиталната ера!

Платиха и се върнаха в каменната къща, скрита във вътрешния двор на модерната сграда. Пеги откри ключовете точно където очакваше: в кутийка за бонбони, оставена на масата до вратата. Ключът с вградена в него аларма и система за дистанционно отключване и заключване на вратите бе окачен на ключодържател с емблемата на „Мерцедес“. Десет минути по-късно — след като натискаха копчето за отваряне на вратите на всеки няколко метра — успяха да открият колата на зъболекарката, паркирана на ъгъла на улица „Кар“.

— Какво ще кажеш, а? — попита го Пеги, вперила поглед в автомобила.

Паркиран до бордюра ги очакваше лъскав тъмнозелен мерцедес последен модел на стойност поне осемдесет хиляди долара.

След по-малко от час, напълнили догоре една полистиренова хладилна чанта с храни и напитки за петчасовото пътуване до Ла Рошел, Холидей и Пеги напуснаха Париж и се понесоха към Бискайския залив.

Минаха покрай Версай, сетне продължиха на юг към Шартър и Тур, за да навлязат в долината на Лоара. Спряха в околностите на Тур, където си устроиха пикник край брега на живописната река Шер, после подминаха Поатие и пристигнаха в крайбрежния град Ла Рошел към три и половина следобед.

Ла Рошел бил създаден като малко рибарско селце през 1000 г., но университетът в Ла Рошел бе толкова нов, че както се казва, бетонът още не бе слегнал. Студентското градче бе ултрамодерно, студентите — също. Най-големият факултет бе този по масови комуникации, а университетът си сътрудничеше и обменяше студенти с половин дузина авторитетни институции, включително с Нюйоркския щатски университет във Фредония. Кампусът се намираше в южната част на града близо до брега и на хвърлей място от Миним, някога рибарско пристанище, превърнато днес в огромна яхтена марина.

Кабинетът на д-р Валери Дюрок се намираше на последния етаж в сградата на факултета по хуманитарни науки. Обзавеждането му бе в най-висша степен строго и аскетично. Метално бюро, метални библиотеки, метални кантонерки и една-единствена фотография в рамка — на анонимен плаж, който можеше да се намира навсякъде по света от Сейшелите до Сан Диего.

Дюрок бе прехвърлила шейсетте и приличаше много на Лорън Бакол, само че бе малко по-слаба от прочутата холивудска звезда. Гласът й обаче бе същият: дрезгав като шкурка и сладък като елдов мед. Имаше огромните очи на Бет Дейвис, изящно оформени скули и посивели коси, подстригани късо като на паж. Прическата й имаше вид, сякаш Дюрок я бе оформила сама, но най-вероятно струваше цяло състояние. Беше облечена във виненочервена копринена блуза, плисирана пола и обувки с нисък ток. Пушеше „Житан“ без филтър, които миришеха почти толкова противно, колкото и „Боаяр“ на Бернхайм.

Холидей и Пеги се представиха, като не забравиха да споменат името на Морис Бернхайм, после разказаха историята си, като пропуснаха да споменат нарастващия брой трупове, мъртвия полицай в парижкия хотел, Аксел Келерман и баща му, самонастаняването в дома на семейство Алар в Париж и кражбата на скъпия мерцедес. Цензурирана по този начин, историята им звучеше що-годе приемливо.

Дюрок запали цигара с тънка златна запалка, която след това затвори с щракване. Остави запалката върху синьо-белия пакет „Житан“ и бавно изпусна две леки облачета дим от издутите ноздри на аристократичния си нос.