Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Някои тамплиери не се ли заселили на Азорите, след като орденът им бил разпуснат? — попита Холидей, припомнил си смътно нещо, което бе чел преди време.

— Част от оцелелите тамплиери се добрали до Португалия, където орденът им не бил подложен на гонения. Те променили името си на Рицари на Христос 41. Корабите, с които Колумб прекосил Атлантическия океан, носели на платната си каталунски кръст, който много прилича на тамплиерския.

— Възможно ли е Роже дьо Флор да е достигнал Азорските острови със своя флот или поне с един кораб?

— Разбира се — отвърна Дюрок. — Без никакъв проблем.

Потеглиха на юг с големия мерцедес, следвайки безкрайната лазурносиня извивка на Бискайския залив. Сърцата им трепваха всеки път, когато ги задминеше някой от сините патрулни автомобили субару с надпис Gendarmerie Nationale, но пристигнаха абсолютно необезпокоявани в Страната на баските и скалистите брегове на Пиренеите и също така безпроблемно прекосиха границата при Андайе. Единственият видим знак, че са преминали от една държава в друга, бе промяната в указателните табели на магистралата от синьо на черно върху бяло.

Отдавна бяха отминали дните, когато на границата имаше ограда с бодлива тел и грубияните на Франко мушкаха багажа с дулата на автоматите си. Мястото им бе заето от сините табели със златните звездички на Европейския съюз и надпис „добре дошли“, както и от туристическо информационно бюро, чиито служители говореха няколко езика.

Прекосиха прочутата винарска област Навара, поеха на запад през равнините на Кастилия и накрая стигнаха до Саламанка и старите бойни полета, за които Холидей само бе чел в увлекателните романи на Бърнард Корнуел за приключенията на майор Шарп по време на Наполеоновите войни. Пресякоха португалската граница още по-незабележимо и продължиха на юг към старата столица Коимбра, където поеха по магистралата за Лисабон. Цялото пътешествие им отне два дни, през което време не откриха никакви признаци, че са следени било от полицията, било от някой друг.

В Лисабон си купиха билети за полета на азорската авиокомпания САТА и излетяха от летище Портела на следващия ден. Предния следобед Холидей си бе купил от рецепцията на хотела пътеводител за Азорските острови и го четеше всяка свободна минута.

— Нали разбираш, че всичко това може да се окаже напразно. Все едно гоним вятъра — каза Пеги. Самолетът им — „Еърбъс 310“ — бе набрал височина и навлизаше в небето над Атлантическия океан, оставяйки Европа зад гърба им. — Дядо също може да е преследвал призраци от миналото. — Тя сви рамене. — Може би Дюрок е права и търсенето ни наистина е приключило в Ла Рошел.

— Не мисля. Хенри Грейнджър никога през живота си не е гонил вятъра — възрази Холидей. — Не беше в характера му. Той беше историк, събираше факти, проверяваше източници, правеше проучвания, развиваше хипотези, излагаше теории.

— С други думи, вършел е всичко както трябва.

— Точно така.

— Но в това няма смисъл — продължи да спори Пеги. — Той е крил меча в продължение на десетилетия. Сетне изведнъж се свързва с Кар-Харис и хуква към Англия.

— А после и към Германия — добави Холидей.

— Предполагам, че това означава Келерман. Какво го е накарало да го направи след толкова години?

— Възможно е не той да е проявил интерес — каза Холидей, — а някой друг да е проявил интерес към него.

— Като например Броудбент?

— Адвокатът? — Холидей сви рамене. — Мисля, че Броудбент се появява на сцената доста късно и не е нещо повече от обикновен наемник. Смятам, че хората на Келерман го използват. Историята за баща му и за меча е съшита с бели конци. Той просто се опитваше да измъкне от нас информация.

— Значи смяташ, че зад всичко това стои Келерман?

— Или е той, или са онези от Содалитиум Пианум, или както там Дюрок нарече главорезите на Ватикана.

— Вярваш ли й? — попита скептично Пеги. — Може да не ни е взела на сериозно, може да сме й заприличали на онези откачалки, които ходят с алуминиеви каски на главите, за да се защитят от космическите лъчения, с които ни облъчват извънземните, а?

Стюардесата мина покрай тях с количка, отрупана със сандвичи със сирене, увити във фолио, и кутийки фанта портокал. Холидей и Пеги си взеха и от едното, и от другото. Сиренето имаше вкус на стара стелка. Да, нищо общо с кухнята в „Ла Турел“, малкото парижко кафене.

— Знаеш ли, че фантата е била изобретена в нацистка Германия от един немски химик, доктор Шетелиг, като алтернатива на кока-колата, чиито доставки били затруднени поради ембаргото, наложено от Щатите на Германия? — каза Холидей. — Произвеждали са я от захарин, отпадъци от пресите за ябълков сайдер и странични продукти при производството на сирене.