Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Не ми се струва много вероятно, но, да, възможно е — каза тя. — Ами ватиканските главорези на Дюрок?

— Може би разчистват стари сметки? — предположи Холидей.

— Едва ли. Не можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Вероятно е свързано с опазването на някаква тайна. Напоследък имиджът на Ватикана бе опетнен от доста скандали и при положение че на папския трон седи немец, църквата би пострадала сериозно, ако някой реши да се разрови в старите истории, свързани с нацистка Германия.

— Това ли е всичко?

— Горе-долу. С изключение на най-важното.

— И кое е то?

— Вуйчо Хенри.

— Какво по-точно?

— Захванеше ли се с нещо, винаги го довеждаше докрай и това е принцип, който следваше през целия си живот — подчерта Холидей. — Всичко, което сме направили до момента, е било предначертано от неговите действия. Неслучайно е скрил меча на мястото, на което го открихме. Искал е да го намерим. Планирал го е. Знаел е, че ще тръгнем по следите му, независимо къде ще ни отведе. — Холидей вдигна ръка и започна да изброява на пръсти: — Англия, Германия, Италия, Йерусалим, Франция, а сега и Азорските острови. Последната брънка във веригата.

— Продължавам да не разбирам защо е чакал повече от половин век, преди да започне това проучване — каза Пеги. — Ако е знаел това през цялото време, не смяташ ли, че щеше да открие съкровището много отдавна?

— Смятам — съгласи се Холидей. — И аз не мога да си отговоря на този въпрос.

След два часа кацнаха на летище „Пунта Делгада“ на остров Сан Мигел. Столицата на острова Пунта Делгада беше малък град — нямаше и петдесет хиляди жители — с безброй черкви и красиви сгради от XVII и XVIII в., които отразяваха богатото минало на архипелага, използван като отправна точка от всеки, който се отправял към Новия свят с надеждата да забогатее. Сега обаче Пунта Делгада бе предимно туристическа атракция.

Настанаха се в „Хотел ду Колежиу“ в центъра на града, хапнаха пикантна рибена супа, за да неутрализират въздействието на сандвича със сирене и фантата, после легнаха да спят и се събудиха чак за закуска на следващата сутрин. Времето бе чудесно: безоблачно небе, ярко слънце, приятен ветрец, полъхващ откъм залива.

— Какъв е планът? — попита Пеги, преди да се нахвърли върху второто си канелено руло. — Да вземем лопати и да започнем да копаем по плажовете?

— В пещерите — каза Холидей и отпи от своето chavena quente, много силно черно кафе. — Те са единственото подходящо място.

— Тук има ли пещери?

— Колкото искаш. Всичките острови са с вулканичен произход и са прорязани от лавови тръби.

— И как ще разберем къде точно да копаем?

— С помощта на логиката — отвърна Холидей. — Повечето пещери тук са добре известни, дори прочути, а на архипелага има дружество на спелеолозите, така поне твърди моят пътеводител.

— Следователно?

— Следователно ще търсим пещери, които никой не е изследвал, а това означава да отидем на Корву, най-малкия и най-отдалечения остров от всички. — Холидей се усмихна. — Да не пропускаме и обстоятелството, че някога Корву е бил известен като Pequento Rocha, Малката скала.

— И как ще стигнем до тази твоя малка скала?

— Можем да вземем самолет, но лично аз предпочитам да я видя откъм морето такава, каквато я е видял и Роже дьо Флор. Затова ще потърсим лодка.

Азорските острови са малък вулканичен архипелаг от девет острова в Северния Атлантик, разположени на хиляда и петстотин километра от Португалия и на хиляда и осемстотин от Сейнт Джонс, Нюфаундленд. В епохата на великите географски открития и изследването на Новия свят между XV и XVII в. островите били важна спирка от маршрута на корабите, отправили се на запад или завръщащи се в Европа с помощта на капризните ветрове. По-важните населени места били три: Пунта Делгада на остров Сан Мигел, Ангра ду Ероижму на остров Терсейра и Орта на остров Фаял. През последните сто години на архипелага не е регистрирана вулканична дейност.

Най-западният остров е Корву с площ от едва седемнайсет квадратни километра. На острова има само едно селище — Виа Нова ду Кампу, с население от около триста души. Корву, наречен Малката скала, е всъщност рухнал вулканичен кратер или калдера. Земеделието осигурява единственото препитание на местните. През половината от времето островът е обгърнат в мъгли, а калдерата е забулена от ниски облаци. Най-западният край на острова, в който неуморно се разбиват вълните на Атлантика, представлява наниз от обрулени от вятъра и морето скали, преливащи в стръмните склонове на стария вулкан.