Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Приближава буря — отбеляза Холидей.

Тавареш взе бутилката бира от пластмасовата поставка пред себе си и отпи дълга, дълга глътка. Оригна се лекичко и върна бутилката в поставката.

— Има много време — каза той. — Мануел Тавареш разбира от тези неща. — Обърна се към Холидей и се усмихна. — Капитан Джак Спароу не бива да се тревожи, нали така? — каза португалецът и се засмя на собствената си шега. — Този Джони Деп, ама че е смешник! Що за име е това Деп? Звучи ми като нещо, с което си мажеш косата, за да блести! Деп! Ха-ха-ха! — засмя се отново той.

— Познавате ли Корву — попита Холидей.

— Дали познавам Корву? Разбира се! Аз съм роден там! Корву е… една голяма дебела крава, кафява, с виме като шотландска гайда! Легнала на тревата! Вперила поглед в океана, докато преживя. Чака да я издоят. Това е Корву. Е, може да има и малко кози.

— Чували ли сте някакви истории за съкровища? — попита Холидей.

— Разбира се! Разбира се! — закима Тавареш. — Моби Дик!

— Китът?

— Да, разбира се! В тази книга пише за Корву. За храбростта на нашите мъже. „Наричайте ме Ишмаел“, нали? Имахме там една статуя. Човек с протегната ръка, която сочи към Бостън, към параклиса на китоловците. Китоловец или нещо друго, кой знае? Една статуя и гърне златни монети. Много стари. От Финикия, да? Чувал ли си за Финикия, а?

— Шегувате се, нали? — каза Холидей.

Финикия бе древното име на Ханаан. В старите основи на замъка Пелерин тамплиерите също открили финикийски монети. Едва ли бе обикновено съвпадение. Митовете започваха да се превръщат в реалност, легендите — във факти, също като при Шлиман, откривателя на Троя.

— Не! Не! Заклевам се! Монети! Намерил ги е през XV век един свещеник… май се казвал Гао. В Пунта ду Марку, на края на света! Ще те заведа там!

„Бог да те благослови, вуйчо Хенри“, помисли си Холидей. Нямаше представа как, но бе направил верния избор и одисеята им продължаваше.

Времето се влошаваше с всеки изминал час. Тъмната купчинка облаци, помрачила западния хоризонт, се превърна в бушуваща черна стена от буреносни облаци, чиито пипала пропълзяха по синьото небе и скриха слънцето. Пеги приключи със слънчевите бани, а първо Холидей, а малко по-късно и капитанът напуснаха летния мостик. Тримата се скупчиха на завет в командния мостик, докато разбушувалият се вятър превръщаше вълните в разпенена маса от белогриви върхове и дълбоки долини. „Сан Педро“ продължаваше да пори вълните, старият корпус от фибростъкло устояваше на силното вълнение и яхтата неотклонно следваше определения от Мануел Тавареш курс.

Заваля. Дъждът идваше на талази, тъй като поривите на вятъра създаваха нещо като водни завеси. Пеги най-сетне слезе в кабината на носа, а Холидей остана при Тавареш на мостика.

— Колко време ще продължи? — изкрещя той в ухото на португалския капитан.

— Цялата нощ! Най-малко! А може и повече! — отвърна той. — Няма смисъл да се напъваме да стигнем до Корву, по-добре да се подслоним в пристанището на Флореш.

— Ти си капитанът — каза Холидей. — Ти решаваш!

Тавареш кимна и завъртя щурвала. Завиха леко на запад, встрани от крайната си цел. Час по-късно зърнаха очертанията на Флореш, а след още един час „Сан Педро“ хвърли котва в малкото пристанище Санта Круз даш Флореш, което представляваше един-единствен кей, разположен откъм подветрената страна на малко градче, сгушено в подножието на скалисти хълмове.

Къщите бяха иззидани от груби блокчета лава, споени с хоросан и покрити с типичните португалски теракотени плочки. Откриха отворен ресторант на градския площад и вечеряха с октопод, задушен във вино, заешка яхния, прясно изпечен хляб и масло от близката мандра.

След като се нахрани, Тавареш изчезна за няколко минути. Върна се в компанията на възрастен мъж, когото представи като д-р Емилио Силва. Доктор Силва носеше огромни гумени ботуши и напълно прозрачен дъждобран, под който бе облякъл старовремска военна униформа.

Пушеше дълга глинена лула и ако се съдеше по бръчките на лицето му, белязано от дълъг и труден живот, сигурно бе на повече от деветдесет години. Погледът му обаче бе жив и интелигентен, а когато заговори, гласът му — макар и дрезгав — бе твърд и уверен. Според Тавареш докторът прекарал на острова целия си живот и знаел всичко, което си струвало да се знае.

Доктор Силва им разказа историята за статуята и монетите, а Тавареш играеше ролята на негов преводач. Оказа се, че името на човека, който ги открил, е Дамиен де Гоеш, а не Гао, както смяташе Тавареш. Статуята изобразявала гологлав сарацин — вероятно черен или поне мургав — с наметало, яхнал кон, вдигнал дясната си ръка и посочил на запад. В краката на статуята лежало гърне или котле със съкровище, в което били открити пет бронзови и две златни монети от Киренайка в Северна Африка, както и от финикийската колония Картаген в днешен Тунис. Разказът на Силва бе прекалено точен и подробен, за да го определят като местна легенда или да го омаловажат като бабини истории.