Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Ако капитан Рено наистина е служител в жандармерията, би трябвало да се е погрижил за хотелите. Имената на всички регистрирани гости се появяват в нечий полицейски компютър. Мерките за сигурност в това отношение бяха доста затегнати след 11 септември. Ще ни открият за броени часове.

— Какво да правим тогава? — попита Пеги.

Бирата и сандвичите пристигнаха. Сервитьорът ги остави на масата и отново изчезна.

— Ще измисля нещо — обеща Холидей и двамата започнаха да се хранят.

Холидей винаги оставаше очарован от сериозността, с която французите се отнасят към храната си. Намираше се в парижкия еквивалент на евтин нюйоркски ресторант, а храната бе достойна за бистро с четири звезди от Гринич Вилидж. Хрупкавият хляб бе невероятно пресен, маслото бе сладко, а шунката — крехка, без тлъстини, тънко нарязана и опушена до съвършенство, картофите пък бяха нарязани на ръка, изпържени до златистокафяво. Нищо чудно, че сервитьорът хихикаше, имаше пълното право на това. Бе поднесъл съвършените сандвичи на хора, свикнали да се хранят с розови резени с неопределен произход и парченца зелена целулоза с претенции за маруля, пъхнати между две филии хляб.

Холидей погледна дългата обрамчена с дървета улица. Според табелката, разположена на стената високо над цветарския магазин, това бе авеню „Фош“. Вероятно улицата бе кръстена така преди стотина години от някой находчив строителен предприемач с надеждата потенциалните клиенти да я объркат с много по-престижното авеню „Фош“, което водеше началото си от Триумфалната арка.

Това авеню „Фош“ приличаше на добро и солидно място за живот на представителите на средната класа: дърветата бяха подкастрени, а жилищните сгради, чиито фасади смътно напомняха архитектурния стил от времето на крал Едуард VII, образуваха солидно каре, защитено от добре поддържани огради от ковано желязо. Холидей видя и лъскавите месингови плочки, разположени до някои от вратите, които дискретно рекламираха услугите на лекари, зъболекари и дори на неколцина адвокати.

Малко по-нататък от другата страна на улицата се разиграваше семейна драма, която мигом прикова вниманието на Холидей. Трийсетинагодишен мъж товареше багаж в светлосиньо „Пежо Партнер“, компактен миниван, чийто дизайн изглеждаше вдъхновен от анимационен филм. Багажникът бе вече препълнен и мъжът редеше куфарите и кашоните върху напречните релси на покрива на колата.

Беше със сиви фланелени панталони и бяла риза с навити ръкави. Не носеше вратовръзка. И беше със сандали. Явно заминаваше на почивка.

Входната врата на сградата се отвори и красива тъмнокоса жена изведе три момиченца. Две от децата носеха куфарчета, а най-малкото тикаше количка за кукли, върху която бе разположило розова пътна чанта.

Избухна кратък спор относно количката и най-малкото момиченце се разплака. Миг по-късно се разплака и средното, докато най-голямото, което бе на дванайсет или там някъде, изглеждаше ужасно отегчено. В крайна сметка мъжът със сивите панталони проумя, че е малцинство в съотношение едно към четири, и капитулира, взе количката и я сложи на багажника върху покрива. Най-малкото момиченце обаче не само продължи да плаче, но и задълбочи драмата, като хукна към вратата на сградата и се разрева. Майката обаче изкомандва досущ като фелдфебел, който гълчи новобранци, и детето се закова на място.

— Marie-Claire Allard! Viens ici im-med-i-ament! — „Мари-Клер Алар! Ела тук не-за-бав-но!“

Момиченцето спря. Майката тропна с крак веднъж. Мари-Клер осъзна, че всяка по-нататъшна съпротива е безсмислена, наведе глава, затътри се с бавни крачки и се качи в колата, последвана от двете си сестри. Майката се настани на мястото до шофьора, а мъжът седна зад волана. Пежото потегли и се насочи далеч от града, на изток.

— Мила семейна картинка — каза Пеги, която също бе наблюдавала сцената, взе последното пържено картофче и го лапна. — Няма кетчуп — оплака се тя. — Типично за французите.

— Приключи ли? — попита я Холидей.

— Да — отвърна тя. — Измисли ли нещо?

— Абсолютно. Малката Мари-Клер Алар ми даде чудесна идея.

Платиха сметката, пресякоха авеню „Фош“ и застанаха пред сградата с №10. Отвориха входната врата и се озоваха във фоайе, застлано с мраморни плочи. На стената имаше месингови табелки с номерата на апартаментите и звънци. Провериха имената, но не откриха семейство Алар.

Холидей чу тихо проскърцване. В дъното на коридора имаше друга врата, която лекият ветрец бе побутнал едва-едва. Вратата бе от полупрозрачно армирано стъкло. Отвъд него се виждаше естествена светлина. Двор? Най-вероятно. Минаха по коридора и Холидей натисна бравата.