Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

По това време на деня тук имаше между пет и осем хиляди души, които се движеха из сложния лабиринт от перони и коридори. Във всеки един миг тук спираха влакове, тръгваха влакове, звучаха влакови сирени, по радиоуредбата гърмяха предварително записани съобщения, просяци просеха, камерни музиканти, сдобили се със съответното разрешително от управата на метрополитена, свиреха целия „Канон в ре мажор“ на Йохан Пахелбел, а рокгрупи изкарваха от началото до края цялата седемдесет и четири минутна рокопера „Томи“ на британците от „Дъ Ху“.

Пеги вървеше първа, Холидей я следваше по петите. В този ред влязоха през един от трите входа откъм авеню „Виктория“, купиха си билети и се спуснаха в шеметния лабиринт от коридори и ескалатори, опитвайки се да се измъкнат от преследвачите.

Престориха се, че се качват на едно от влакчетата, които отиваха в западна посока, но слязоха в последната секунда и се качиха на влака за Шато дьо Венсан миг преди да затвори врати. Прозвуча предупредителният сигнал и композицията потегли. В далечния край на влакчето млада жена с кларинет засвири великолепна импровизация по класическата суинг-композиция „Скок в един часа“ на Бени Гудман.

— Качиха ли се на влака? — попита Пеги.

— Мисля, че Американския турист успя. Качи се три-четири вагона зад нашия. Коженото яке обаче остана на перона.

— Вероятно имат мобилни телефони. Ще поддържат контакт.

— Кое е най-подходящото място да слезем? — попита Холидей.

— За да се отървем от Американския турист? — Пеги сви рамене. — Плас дьо ла Насион. Това е следващата голяма станция, на която се пресичат повече линии, близо е до Периферик, околовръстното шосе, по което минахме на идване от летището.

— А след това?

— Сен Манде, от другата страна на околовръстното.

— Какво има там?

— Стар жилищен квартал, предназначен за елита на средната класа, лекари, адвокати и прочие. Там се провежда и фермерски пазар, но в кои точно дни, нямам представа.

— Таксита?

— Би трябвало да има стоянка вдясно от станцията на метрото.

Холидей погледна картата на метрото, окачена над вратите на няколко метра от него. Между Шатле и Сен Манде имаше седем спирки.

— След колко време ще бъдем на Насион?

— След десетина минути.

— Сен Манде?

— Още три минути. Какво си намислил?

— Да слезем на Насион. Или поне да го накараме да си помисли така. После да се качим пак. Ако се отървем от него, добре. Ако ли не, ще вземем такси от стоянката до Сен Манде и ще се опитаме да му избягаме по този начин.

— Добре.

Холидей си погледна часовника. Три следобед. Влакът бе пълен с уморени хора с вид на чиновници. Мъже с костюми и вратовръзки, жени с рокли и на високи токчета. Хора, които се прибираха у дома.

От пазарската чанта на една жена стърчеше багета и Холидей осъзна, че единственото, което бе сложил в устата си, откакто слязоха от самолета, бе онзи хотдог с мазна наденичка. Освен това с Пеги не бяха спали от Йерусалим насам. Ако не намереха къде да се подслонят, не след дълго щяха да рухнат от умора.

Влакът навлезе в станция „Насион“ и спря край перона с пронизително скърцане. Вратите се отвориха и Холидей и Пеги слязоха на платформата. Влакът се опразни почти изцяло. Видяха Американския турист, застанал през три вагона от техния, и в този миг извадиха невероятен късмет. Някой се опита да грабне фотоапарата „Никон“ от врата на мнимия турист, дръпна презрамката и го събори. Двамата паднаха на кълбо и в този миг прозвуча сигналът на влака. Холидей и Пеги скочиха във вагона, вратите се затвориха зад тях и Американския турист остана на перона.

Слязоха на Сен Манде и отново излязоха на повърхността. На съседния паркинг бяха строени двойни редици сергии с тенти — явно бяха уцелили един от дните, в които се провеждаше фермерският пазар. Във въздуха се носеше миризма на прясно зеле и кокошки. Срещу изхода на метрото и паркинга със сергиите се пресичаха две големи улици; на единия ъгъл на кръстовището имаше цветарски магазин, а до него — кафене с тента и светещ неонов надпис: „Ла Турел“.

Пресякоха улицата и влязоха в кафенето. Избраха си маса, от която да наблюдават изхода на метрото, и се настаниха. Сервитьорът, който се появи, се подсмихваше под нос. Поръчаха си бира „Кроненбург“ и sandwich jambon с пържени картофи. Хилещият се сервитьор се отдалечи.

— Не можем да стоим така… на открито прекалено дълго. Трябва да се скрием от улицата.

— Друг хотел?