— Това място съществува ли? — попита Пеги.
— Разбира се — кимна Бернхайм и угаси триумфално цигарата си в пепелника. — Родното пристанище на Роже дьо Флор, Ла Рошел, Пристанището на скалата.
— А свещената пещера? — попита Холидей.
— Сент Емийон — отвърна Бернхайм.
— Мислех, че това е вино — каза Пеги.
— Но също и градче, разположено недалеч от Ла Рошел. Както и черква, издълбана във варовиковите скали на мястото, където е живял прочутият отшелник свети Емийон. А той е живял в пещера, разположена под самата черква. Пристанището на скалата. Свещената пещера, n’est-ce pas?
— Възможно е — съгласи се Холидей.
— А аз съм сигурен — каза Бернхайм. — Идете в Ла Рошел и се срещнете с доктор Дюрок. — Той се приведе над бюрото и написа нещо в бележника си. Откъсна листа и го подаде на Холидей. Там имаше име и адрес: д-р Валери Дюрок, университет на Ла Рошел, авеню „Алберт Айнщайн“ №23, Ла Рошел, Франция. — Тя ще бъде вашият гид.
Напуснаха музея и прекосиха Сена по Пон д’Йена. Озоваха се край понтона, който туристическите корабчета използваха като кей. Свиха по крайбрежната улица, за да се насладят отново на Париж. Пеги бе идвала няколко пъти тук в журналистически командировки, а Холидей бе изкарал един мандат в щабквартирата на НАТО в Брюксел и Париж бе любимото му място за разходка и почивка.
Париж. Арогантен, самовлюбен, надут и помпозен чак до степен на простащина и шутовщина, обитаван от шест милиона рафинирани сноби, които се отнасяха с презрение към всички други на този свят, включително и към останалите французи. Париж несъмнено бе най-красивият град на света и един от най-очарователните. Човек може да намрази Париж заради многото му недостатъци, но в същото време може да си прекара чудесно, тъй като Париж крие изненади на всеки ъгъл и подобно на опитна проститутка е в състояние да намери подход към всеки посетител.
Стигнаха Ке д’Орсе и свиха по булевард „Сен Жермен“, откъдето възнамеряваха да се приберат в хотела си. „Сен Жермен“ бе изпълнен с обичайната шумна лятна тълпа; тук можеше да се намери всичко — от костюми на Армани до копчета за ръкавели за десет хиляди долара, а посетителите на многобройните кафенета, наредени от двете страни на потъналия в сенките на огромните дървета grand boulevard, решаваха световните проблеми на чаша кафе и sandwich jam bon, сандвич с шунка.
На половината от витрините имаше надписи, оповестяващи grande vente, за да примамят туристите, а на другата половина бяха окачени плашещи предупреждения за fermeture annuelle, традиционната юлско-августовска ваканция, когато всички парижани прекарват годишния си отпуск в провинцията или край морето и се преструват, че им харесва.
Докато Холидей и Пеги вървяха към своя хотел пансион, разположен на улица „Латран“, чуха поне дузина различни езици и видяха туристически автобуси от поне толкова страни. Това определено не бе Левия бряг от времето на Хемингуей, но въпреки това предлагаше живописна гледка, гарнирана с раирани жарсени блузи, барети, стари ситроени и les flics, усмихнати полицаи с шапки без периферия, които въртяха палките в ръце и милваха автоматичните пистолети в кобурите на бедрата си. Тук-там се срещаха босненски просяци, нерядко с осакатени от мини крайници, които потракваха монети в хартиените чашки, които държаха в ръка.
Купиха си от един уличен търговец обилно полети с горчица сандвичи с наденички и продължиха към хотела, непретенциозен шестетажен пансион без особени достойнства, ако не се броеше обстоятелството, че бе относително евтин за град като Париж. Холидей и Пеги изкачиха тесните стълби до втория етаж и тръгнаха към стаите си. Никой от тях не бе мигвал след случилото се в Йерусалим.
Стаята на Холидей бе типична за третокласните парижки хотели. Леглото бе от ковано желязо, а пружината — толкова провиснала, че почти допираше пода. Скринът бе преживял две световни войни и подобно на истински ветеран имаше достатъчно белези, които да докажат това, а по някаква странна архитектурна приумица бидето бе напъхано между вратата на банята и прозореца, който гледаше към задната уличка. Гледката също бе класическа: редици покриви и комини, които стигаха чак до Сена, и късче от Нотр Дам, стига обаче да се наведеш като акробат над пожарната стълба.
Холидей отвори вратата и замръзна.
Всичко бе обърнато с главата надолу. Дюшекът бе накълцан като с касапски нож, всичко бе покрито с пух и дюшеклък. Чекмеджетата на бюрото зееха отворени, увиснали като изплезени езици, а дрехите бяха извадени от гардероба и разпилени из цялата стая. Пътната му чанта, обърната с подплатата навън, бе нарязана на ивици.
Читать дальше