Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— На врата си носеше верижка с малко разпятие. Златно.

В наши дни обаче това не означаваше нищо.

— Нещо друго?

Вануну се замисли отново.

— Има още нещо… но е глупаво.

— Какво?

— Единият от нападателите ме ритна. Преди да припадна.

— Какво?

— Ботите му. Бяха рокерски, сещаш ли се? От онези с катарама?

— И?

— Бяха „Рогани Бруно е Франко“. Познавам марката. Много са скъпи. Винаги съм искал да имам такива. Удобни са и за града.

— И какво?

— Италиански са. Има само едно място, откъдето можеш да си ги купиш. Градче на име Мачерата, разположено на адриатическото крайбрежие.

— Откъде знаеш такива неща? — зачуди се Пеги.

— Fanum Voltumnae 36 — каза Вануну, сякаш това би трябвало да им говори нещо.

— Fanum означава храм или светилище, нали? — попита Холидей, извикал в главата си спомена за уроците по латински в последния клас на гимназията и заплахите на преподавателката да лиши от абитуриентски бал онези, които не научат склоненията до края на срока.

— Точно така — каза Вануну. — Там се провеждат мащабни археологически разкопки. Мястото е етруско. Намира се близо до Орвието, един от главните сборни пунктове на кръстоносците. Там те се качвали на корабите, които трябвало да ги откарат до Йерусалим. Бил съм там няколко пъти.

— Докъде беше стигнал с ръкописа, преди да го откраднат? Успя ли да го прочетеш?

— Не успях дори да почистя парчетата.

— А колко парчета бяха?

— Девет.

— Колко дълъг бе ръкописът според теб?

— Трийсет сантиметра. Измерих отделните части.

— Това прави дванайсетина инча.

— Горе-долу.

— И те ги взеха всичките?

— Мисля, че да. Бях ангажиран с друго — отвърна Вануну.

Пеги погледна строго Холидей и попита професора:

— Искаш ли вода?

Вануну кимна.

На масичката до леглото имаше гарафа и пластмасова чаша с прегъваща се сламка. Пеги наля вода в чашата и поднесе сламката към устните на професора. Той отпи, сетне отпусна глава върху ленената възглавница, сякаш дори подобно усилие като пиенето на вода бе изтощило силите му.

Холидей въздъхна. Възможно бе загубата на ръкописа и тайното послание, скрито в него, да е предзнаменование. Със смъртта на свещеника в Стария град труповете ставаха шест. И то само тези, за които знаеше. А колко ли още бяха загинали заради меча и кодираното му съобщение? След като бяха изгубили свитъка, нямаше как да продължат. Бяха стигнали края на пътя. Време бе да се приберат у дома.

— Е, това е — каза той. — Не можем да направим нищо повече. Да си събираме багажа и да се прибираме.

— И ще оставите нещата така? — попита Вануну. — След всичко, което сте преживели двамата с Пеги? След всичко, което аз преживях заради вас?

— От теб би излязла чудесна еврейска майка — усмихна се Холидей.

— Аз имам еврейска майка, не си ли личи? — отвърна Вануну и се опита да се усмихне. Явно го заболя, защото вместо усмивка на лицето му се появи разкривена гримаса.

— Не мога да направя нищо без посланието, съдържащо се в ръкописа — отвърна Холидей. — А той е изгубен завинаги, освен ако някой прекомерно усърден митничар не открие свитъка в багажа на твоите италиански крадци.

— Може да не разполагаме с ръкописа — каза Вануну, — но разполагаме със съобщението.

— Обясни.

— Чувал ли си някога за рентгенова флуоресценция?

— Нещо свързано с рентгенови лъчи, нали? — предположи Пеги.

— Флуоресцентни рентгенови лъчи — каза Холидей.

— Няма значение — отвърна Вануну. — Това е сравнително нов процес, използван за различни видове анализи, включително на археологически артефакти. С негова помощ неотдавна бе разчетен текст, скрит под части от Архимедов палимпсест, препис на някои от теориите на Архимед от 300 година преди новата ера.

— И?

— Среброто, от което е направен свитъкът, е много чупливо и тънко, много е крехко. Опасявах се, че дори процесът на почистване може да увреди знаците или изображенията върху него. — Вануну замълча, гласът му бе станал дрезгав, говореше с усилие.

Пеги му подаде чашата. Той отпи и продължи:

— Затова преди да го поставя в електролитна вана, отнесох парчетата от ръкописа на горния етаж, в отдела, който се занимава с подобни неща, и ги снимах с помощта на онази голяма машина на „Филипс“. Прехвърлих файловете на моя компютър в лабораторията. Тъкмо се канех да ги разгледам, когато ме нападнаха.

— Значи данните са в твоя компютър?

— Би трябвало — отвърна професорът.

По-късно сутринта Холидей и Пеги влязоха в лабораторията на Вануну с помощта на ключа, който професорът им бе дал, и с листче хартия, на което бе написана паролата за неговия компютър. Като се изключи едно тъмно петно на пода, нищо не подсказваше, че тук се е случило нещо ужасно. Нищо не бе счупено, нищо не изглеждаше не на мястото си.