Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Изидор Ландсман ги гледаше по същия недоверчив и дори подозрителен начин. По пътя им от улица „Хейл Хандаса“ до болницата „Маунт Скопус“ в университетското градче детективът разпита Холидей и Пеги защо имената им са вписани заедно с това на Вануну в дневника за посетители на факултета по археология. Каква е връзката им? Защо са били с професора в лабораторията му? Какво са правили преди да отидат в университета? Къде са отишли след като са оставили професора жив и здрав в лабораторията му? И един въпрос, който детективът им задаваше отново и отново: каква е причината някой да пребие Вануну почти до смърт и да го остави да умре на пода в университетската му лаборатория?

Холидей и Пеги се придържаха към една и съща история: пристигнали са в Израел по съвет на професор Стивън Брейнтрий от Центъра за средновековни изследвания при университета на Торонто. Искали са да се консултират с Вануну относно автентичността на артефакт, част от завещанието на Хенри Грейнджър. Фактът, че Холидей бе офицер с множество бойни отличия и преподавател в Уест Пойнт, като че ли умилостивяваше топчестия полицейски инспектор, но не му пречеше неуморно да задава въпроси. Разговорът им в колата приключи с класическото предупреждение: не напускайте града.

В седем и половина сутринта най-сетне получиха разрешение да посетят Вануну в стаята му, която приличаше на всяка друга болнична стая по света, която Холидей бе виждал. Подът бе покрит с плочки, стените бяха боядисани в кремаво, а вратата бе достатъчно широка, та през нея да мине количка.

На стената бе монтиран зловещ на вид паникбутон, син на цвят, а под него с бели букви пишеше ALARM. Леглата бяха две. По-близкото до вратата беше празно, но очевидно се използваше. Вануну лежеше на леглото до прозореца и тъй като стаята му се намираше на петия етаж, се наслаждаваше на безоблачното синьо небе. Стаята миришеше на изопропилов алкохол и на препарат за почистване на пода. По коридора крачеха смълчани посетители, които носеха букети и надничаха по стаите.

Професорът изглеждаше ужасно. И двете му очи бяха подути, почернели от кръвонасядания, полузатворени. Устните му също бяха подути и имаха цвят на патладжан. Главата му бе покрита с нещо като гипсова каска, а носът му бе превързан с бинт. Лявата му ръка също бе гипсирана, а тялото му бе покрито с всевъзможни жици, електроди и тръбички.

В стаята бръмчеше огромно количество апаратура. В тялото на Вануну влизаха куп неща, от тялото на Вануну излизаха куп неща. Медицинската сестра се оказа мъж със слабо лице и голям белег на брадичката. Казваше се Йосиф и говореше със славянски акцент. Уведоми ги, че разполагат с точно половин час, и по всичко изглеждаше, че няма да им позволи да останат и секунда повече.

Вануну бе дошъл в съзнание, но се чувстваше отпаднал и леко унесен от всички лекарства, с които го бяха натъпкали. Когато пристъпиха към леглото му, ги посрещна с немощна усмивка, появила се едва-едва върху подутите му устни. Два от предните му зъби бяха счупени — виждаха се назъбените им краища — и това караше професора да съска, докато говори.

— Бих те целунала, но сигурно ще те заболи — каза Пеги, придърпа един от столовете, предназначени за посетители, и седна. Протегна ръка и я положи върху покрития със завивка крак на професора.

Вануну се усмихна още по-широко. Още малко и щеше да успее да разтвори устни.

Холидей му смигна.

— Сега се чувствам по-добре — заяви професорът. — Само съм малко гладен.

— Това е добър знак — каза Пеги.

— Какво се случи? — попита Холидей.

— Работех върху ръкописа. Беше около десет и половина. В лабораторията влязоха трима. Единият носеше дипломатическо куфарче. Той прибра парчетата от ръкописа, а другите двама се нахвърлиха върху мен. Единият носеше метална тръба, увита с тиксо. Другият използва само юмруците си.

Пеги трепна.

— Как изглеждаха? — попита Холидей.

— Съвсем обикновени на вид, но им личеше, че прекарват доста време във фитнеса.

— Военни?

— Може би. Но пък косите им не бяха къси, освен на онзи с куфарчето. Той беше плешив.

— Татуировки? — Холидей се сети за символа с изображението на меч и лента, което бе открил на китката на убиеца в дома на Кар-Харис.

— Не видях.

— Акцент?

— Не говореха много.

— Нещо друго?

Вануну се замисли за миг. В стаята се чуваше само жуженето на машините.

— Онзи с куфарчето.

— Какво по-точно?

— Беше християнин.

— Как разбра?