Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Появи се Емил, собственикът на заведението, с неловка усмивка, която подсказваше, че е време да затваря. Холидей си погледна часовника. Минаваше единайсет.

— Време е да се прибираме в хотела — каза той.

Бяха отседнали в прочутия хотел „Американ Колъни“, разположен на десетина минути пеша от Дамаската порта. Платиха сметката, благодариха на Емил за чудесната вечеря и напуснаха ресторанта през вратата, която излизаше на тясната уличка „Ел Ханка“. Беше застудяло и Пеги потръпна.

Макар да бе късно, кварталът бе оживен и малката уличка бе пълна с туристи и носачи, помъкнали огромни тави с плодове и хляб на главите си. Носеше се мирис на нагорещени камъни и подправки, а многоезичната глъчка не успяваше да заглуши музиката, която долиташе от най-различни посоки.

Ако се махнеше рокендролът и се прибавеха няколко магарета, атмосферата по нищо нямаше да се различава от царялата тук преди две хиляди години. Бяха изминали едва половината път до Дамаската порта, когато Холидей усети, че косъмчетата по врата му настръхват. Напрегна се и хвана Пеги за лакътя.

— Какво има?

— Следят ни.

— Сигурен ли си? — попита Пеги.

— Абсолютно — отговори Холидей. — Беше пред ресторанта, пушеше цигара. Чакаше. Тъмна коса, джинси, маратонки и един от онези суитчъри с цип и качулка, тъмносин.

— Може да е студент.

— Прилича на ченге. И се движи като ченге.

— Защо полицията ще ни следи?

— Нямам представа, но скоро ще науча.

Стигнаха ъгъла на Ел Ханка, завиха надясно и се насочиха на юг по Баб Хан ел Зейт, оживена търговска улица, добре осветена, с множество дюкянчета и сергии, които продължаваха да работят.

— Това не е пътят към хотела — каза Пеги. — Трябваше да завием наляво към Дамаската порта.

— Знам — отвърна Холидей.

— Какво правим в такъв случай?

— Проверяваме какво става.

Холидей свърна по друга тясна уличка, наречена Ел Хаят. Тук бе по-мрачно, тъй като осветление имаше само в началото на уличката. Спуснаха се по стари каменни стълби и продължиха да вървят. След няколко секунди по Ел Хаят свърна и мъжът със суитчъра.

— Още ли е зад нас? — разтревожено попита Пеги.

— Да — отвърна Холидей. — Това показва, че ни следи.

— И сега какво?

— Не съм сигурен.

— Може би трябва да се върнем в хотела — предложи Пеги — и утре да попитаме Рафи…

— Ти го попитай — отвърна Холидей. — Аз искам да получа отговори още сега.

— Сигурен ли си, че е полицай?

— Не съм сигурен в нищо. Може да е просто крадец, макар да се съмнявам.

— Крадец в Йерусалим?

— Тук има атентатори самоубийци, защо да няма крадци?

— Това е отвратително… също като джебчиите във Витлеем. Просто отвратително!

Стигнаха края на уличката и отново завиха на юг, този път по малко по-широката улица „ХаНострим“, или Пътят на християнския квартал, отново изпълнена с туристи и с множество магазини и ресторанти. Повечето бяха затворени — витрините им бяха скрити зад дървени кепенци, а големите им тенти, опънати над старинния калдъръм, закриваха половината небе. На всеки няколко метра са виждаше тясна, потънала в мрак пресечка.

Когато стигнаха ъгъла на ХаНострим и улица, „Давид“, Холидей видя друг силует, подпрян на стената, с цигара в ръка. Беше облечен със стара тишъртка на „Ролинг Стоунс“, толкова стара, че изплезеният език — знаменитият символ на групата — бе избелял до бледорозово.

Холидей спря пред един магазин за керамика и видя как невероятно пълна жена със сламена шапка и клин с надпис Juicy 35отзад се пазари за някаква ваза. „Сочната“ говореше английски с акцент от Ню Джърси. Холидей си помисли, че мюсюлманите може би са прави, че като излагат телата си на показ, някои жени наистина извършват грях и обиждат Бог.

С периферното си зрение забеляза Ролинг Стоунс да разговаря със Синия суитчър. Синия суитчър кимна и се върна обратно по ХаНострим към центъра на християнския квартал.

— Току-що ни предадоха от ръка на ръка — каза Холидей.

— Какво означава това?

— Суитчъра ни предаде като щафетна палка. Онзи, който ще върви по петите ни сега, носи тишъртка на „Ролинг Стоунс“.

— Това важно ли е?

— Това означава, че са организирани — отвърна Холидей. Означаваше също така, че преследвачите им разполагат с достатъчно ресурси да разпръснат хората си на различни места из Стария град. Означаваше, че разполагат и със средства за комуникация, вероятно трансмитер за радиостанция и микрослушалка в ухото. А това означаваше, че преследвачите им са служители на полицията или дори на някоя по-елитна служба. Холидей се съмняваше, че хората на Келерман са в състояние да организират толкова професионално следене за толкова кратко време, особено в Израел.