Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Ограденият с каменна стена Стар град приличаше на лабиринт от преплетени лъкатушни улички, които сякаш някоя гигантска ръка бе уловила и смачкала до лилипутски размери. На пръсти се брояха улиците, които бяха достатъчно широки, та по тях да мине автомобил, а повечето бяха толкова тесни, че разпереше ли ръце, човек щеше да докосне фасадите на сградите от двете страни.

„Амиго Емил“ се оказа досущ както го бе описал Рафи Вануну — забутано непретенциозно заведение, разположено на тясна уличка в Християнския квартал, в непосредствена близост до Дамаската порта. Единственото свидетелство, че тук има ресторант, бе най-обикновената овална табела над вратата с нарисувани върху нея чаша, нож, вилица и нещо, което наподобяваше купичка супа, над която се издига пара.

Салонът изглеждаше така, сякаш е бил издялан в голата скала. Масите бяха от светло дърво, а плотовете образуваха неща като рамка, в която бяха вградени сини керамични плочки, столовете бяха дървени с прави облегалки и меки възглавнички, а храната — превъзходна. Преди време Пеги бе прекарала цял месец в опустошения от война Бейрут, затова тя избра менюто. Започнаха с арабски мезета, поднесени в бели керамични купички, и няколко прясно изпечени арабски питки.

Продължиха с малки — с размерите на испански тапас — порции хумус, баба гануш , пикантен кибех с агнешко, арабски сладкиш карабадж халаб , тахан и люта разядка мухамара . Цялата тази храна прокараха с леденостудена бира „Макаби“.

Когато приключиха с вечерята, Емил, собственикът, ги поведе няколко стъпала надолу в задния салон на заведението, където Холидей и Пеги се отпуснаха върху огромни възглавници. Поднесоха им кафе и баклава.

— Както преди няколко часа бяхме попаднали в капан в замъка на кръстоносците, така сега се наслаждаваме на тези толкова вредни за зъбите сладкиши — отбеляза щастливо Пеги, докато облизваше медения сироп от пръстите си. — Този живот ми харесва!

— Не забравяй да преброиш труповете, които до момента са пет — каза Холидей и отпи от кафето си. — Това не е игра от рода на „Къде се намира Кармен Електра“ или как й беше името?

— Кармен Сандиего 34 — отвърна Пеги. — Успокой се, Док. Само се опитвах да разведря обстановката.

— Извинявай — каза той. — Но разсъждавам върху случилото се и нещата не ми се връзват.

— Като например?

— Много са. Да започнем с намирането на меча от бащата на Броудбент в компанията на вуйчо Хенри например. Знаем, че това е лъжа. Кар-Харис изобщо не спомена името му, как тогава Броудбент младши е научил за меча?

— Какво друго?

— Откъде хората на Келерман са разбрали, че отиваме в Англия? Освен това те ни очакваха във Фридрихсхафен от мига, в който слязохме от ферибота. Онзи монах…

— Брат Тимотей — подсказа му Пеги.

— Точно така. Откъде брат Тимотей е научил, че отиваме във Вила Монтесано точно в този момент? Той сякаш очакваше да се появим там. — Холидей замълча. — А има и някои неща, свързани с добрия професор — добави замислено.

— С Рафи? — Пеги се намръщи. — Какво имаш предвид?

— Всичко е прекалено хубаво, за да е истина.

— Онзи професор в Торонто, Брейнтрий, предложи да се срещнем с него — възрази Пеги. — Да не би да намекваш, че и той е замесен в някаква световна конспирация?

— Не зная, Пег. Казах ти, нещата просто не се връзват.

— Мисля, че просто си параноик.

— Кар-Харис е мъртъв. Един от нападателите, които стреляха по него, е мъртъв. Двама от охранителите на Келерман са мъртви. Онзи старец, Драбек, също е мъртъв. Това не е параноя, това са факти.

— Които нямат нищо общо с Рафи!

— Всичко около него е толкова навременно и удобно — изсумтя Холидей.

— Какво означава това? — попита Пеги.

— Кодираното послание ни отвежда до замъка Пелерин. Замъкът се оказва военна база и, хоп, Рафи Вануну ни осигурява разрешително за достъп. Попадаме в капан, тъй като някой ни следва по петите, и там съвсем случайно се оказва лодка, която ни чака да се качим. Не вярвам в подобни съвпадения.

— Рафи позвъни на някого от хотел „Меридиен“, за да му съобщи къде е оставил лодката. Според мен това обяснява нещата — каза Пеги. — Щели да я използват за някакво учение следващия уикенд или нещо подобно.

— Да, или нещо подобно — отвърна с насмешка Холидей.

— Тревожиш се, че той ме харесва прекалено много и че чувството е взаимно — каза Пеги.

— И това също — изсумтя Холидей.

— Стар мърморко такъв! — засмя се Пеги. — Вземи си още едно парче баклава.