Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— По-бързо! — подкани ги Холидей и хвърли поглед през рамо. С приближаването на преследвачите им светлините на фенерите ставаха все по-ярки и по-ярки. Трябваше да достигнат относителната безопасност, която предлагаше тунелът, преди хората на Келерман да влязат в пещерата.

— Ами ако стане по-дълбоко? — попита притеснено Вануну. — Казах ви, че не мога да плувам.

— Ще се погрижа за теб — усмихна се Пеги, постави ръка на кръста на професора и двамата влязоха заедно във водата.

Холидей ги последва с алабастровия съд в ръце.

Бързото течение изненада и тримата, събори ги и ги понесе към тесния тунел, който водеше към морето. Вануну изкрещя, но викът му бързо бе приглушен от леденостудената вода, с която се нагълта и задави. Той замаха с ръце и се замята, но Пеги успя да го хване и да повдигне главата му над водата. Ръката й бе сключена под брадичката му и в тази позиция двамата се понесоха по подземната река.

— Всичко е наред! Всичко е наред!

Пеги погледна назад, опита се да открие Док в почти непрогледния мрак, после забелязва светлината на фенерчето му на няколко метра зад тях — лъчът подскачаше лудешки, докато бързото течение носеше Док.

Изведнъж гърбът на Пеги се удари в нещо твърдо и тя осъзна, че това е скалното дъно на подземната река. Тя ставаше по-плитка, а не по-дълбока. Пеги се опита да извика предупредително, но преди да изрече и дума, светът под краката й пропадна и двамата с Вануну се понесоха по дълъг извит тунел, хлъзгав от покрилия го микробен килим, досущ като онзи, върху който бе стъпила, преди да преплува езерото и да стигне до островчето.

Двамата с Вануну се вкопчиха отчаяно един в друг. Подводният тунел се спусна още по-рязко надолу, запращаше телата им в стените при всеки по-остър завой. Водата от езерото се спускаше с бясна скорост по тунела, който бе прокопала в скалата в продължение на милиони години. Изведнъж се появи светлина и също толкова изненадващо двамата полетяха във въздуха, тъй като подземната река се спускаше в друга пещера, от която вече се виждаше морето.

Паднаха от височина два метра, озоваха се в морето и Вануну отново се нагълта с вода, задави се и замаха с ръце. Пеги отново го издърпа над повърхността, ориентира се и му посочи тясната пясъчна ивица, разположена само на няколко метра от тях. Той запляска във водата в някаква комична версия на кучешкия стил.

Пеги докосна дъното под краката си само след три загребвания. Вануну излезе първи на брега и се строполи на пясъка. Водата зад тях се разплиска шумно и Пеги се обърна тъкмо навреме, за да види как Док излита от каменния отвор и цопва във водата. Секунда по-късно той изплува на повърхността, като продължаваше да стиска алабастровия съд в едната си ръка. Пеги му подаде ръка, помогна му да излезе на брега и двамата се отпуснаха на пясъка.

Най-сетне можеха спокойно да си поемат дъх.

— Изгубих чукчето — каза Пеги, отметна косата от очите си и се изправи. — Къде, по дяволите, се намираме?

Вануну, който седеше до нея, продължаваше да кашля, за да изчисти дробовете си от последните глътки вода.

Холидей се огледа. Намираха се в най-обикновена морска пещера, тясна и сравнително плитка, вероятно петнайсетина метра широка и трийсетина дълга. Стените се издигаха рязко нагоре и образуваха нещо като свод от разядени от влагата варовикови блокове; тук-там по тях се виждаха отлагания от морска сол, оставени от приливите. През отвора на пещерата се виждаха водите на Средиземно море, които грееха като сапфир, озарени от лъчите на следобедното слънце.

Следите от човешко присъствие бяха навсякъде около тях: ръждясали двесталитрови варели, наредени над линията на прилива, навито въже, счупени сандъци и нещо, което приличаше на преносим въздушен компресор.

Привързана до грубо оформения в скалите кей се поклащаше напълно здрава на пръв поглед надуваема лодка военен модел, боядисана на сиво-кафяви петна, с емблема във формата на щит и прилеп на носа. Беше дълга около четири метра, имаше централно монтирана конзола и бордови двигател.

— Ще се качим ли? — попита Пеги.

— Стига да успеем да запалим двигателя — отвърна Холидей.

Подаде алабастровия съд на Пеги, мина по тясната суха ивица, качи се на каменния кей и отиде до лодката. Въжето бе завързано за стара желязна халка с морски възел, който щеше да издържи дори при ураган.

Холидей скочи в лодката и отиде при конзолата. Таблото изглеждаше доста елементарно — пет уреда с надписи на иврит, гнездо за контактен ключ, бутон на стартера, ръкохватка на дросела за регулиране на газта и пластмасов щурвал за управление.