Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— А това означава, че има друг вход — завърши Холидей.

— Това означава ли, че ще трябва да минем през онази голяма врата там?

— Боя се, че да — каза Холидей.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това! — въздъхна Пеги.

Отидоха до вратата. Беше наистина огромна — широка около метър и половина, но висока почти пет метра. Нямаше и следа от панти.

— Вероятно е окачена на оси в горната и долната част — предположи Холидей. — Това е въртяща се врата.

— Да свалим резето — каза Вануну.

Заблъска по скобите с тъпия край на лоста и успя да свали по-голямата част от ръждата. Останалото почисти с ръба на мистрията. Когато приключи, тримата заедно вдигнаха желязното резе и го оставиха на каменния под. Ръцете и дрехите им бяха покрити с люспи ръжда.

Вануну натисна огромната брава, но вратата не помръдна. Той пъхна острия край на лоста в тесния процеп между вратата и стената, сетне двамата с Холидей натиснаха. Отначало не се случи нищо, но после се чу скърцане и вратата зачегърта по каменния под и се завъртя на няколко сантиметра към тях.

— Някой да има машинно масло? — пошегува се Пеги.

Холидей и Вануну си починаха секунда-две, след което натиснаха отново. При третия опит успяха да отворят вратата почти половин метър, напълно достатъчно, за да се промъкнат.

— Никой не е минавал през тази врата почти хиляда години — каза Холидей. — Кой е първи?

— Ти — отвърна Вануну с мелодраматичен жест. — В края на краищата цялото това приключение е твоя идея.

— Стига да няма змии… — каза Пеги. — Има ли змии в Израел?

— Разбира се — отвърна Вануну. — Забрави ли историята за Клеопатра?

— А под земята?

— Само сляпата змия червейница.

— И как изглежда?

— Сляпа змия, която прилича на червей.

— Много забавно!

— Дълга е около двайсет и пет сантиметра, с черни лъскави люспи. Не е отровна.

— Нещо друго?

— Има и няколко вида скорпиони албиноси.

— Слепи змии и скорпиони албиноси… Страхотно!

— Аз влизам — заяви Холидей. — Някой идва ли?

Включи фенерчето, извърна се и се промъкна странично през отвора. Миг по-късно силуетът му се стопи в непрогледния мрак. Пеги го последва, а Вануну премина последен.

Галерията, открила се пред тях, бе съвсем различна от тунела, по който бяха дошли. Тук стените бяха от грубо одялана скала, а не от зидани каменни блокове. Подът бе груб и неравен, застлан с плочи от неизгладен варовик, а таванът беше толкова висок, че очертанията му се губеха в мрака. Всъщност в момента тримата вървяха през огромна естествена цепнатина, създадена от някое катастрофално земетресение в далечното минало. Когато заговориха, гласовете им отекнаха, отразени от грубия камък.

— С гласа ехтящ на Саладин за бой зове ни тя да се явим — цитира Холидей последните строфи от тайното послание и освети галерията с фенера си. По стените затанцуваха сенки, проблеснаха за миг, кацнали на върха на лъча светлина, и отлетяха като ято прилепи.

— Док, това е зловещо — предупреди го Пеги.

— Извинявай.

— Галерията се раздвоява — извика Вануну, който сега вървеше най-отпред.

И наистина, помещението пред тях се раздели на два коридора, левият изглеждаше по-тесен, а равният му каменен таван се издигаше на височината на една обикновена стая. Десният коридор изглеждаше по-широк и най-вероятно бе продължение на естествената цепнатина в земните недра. Холидей и Пеги настигнаха професора.

— Накъде? — попита Холидей.

— Въпрос на късмет — отвърна Вануну. — Не са ни оставили табелка или някакъв знак.

— Също като при магистралите — засмя се Холидей.

— Предлагам да тръгнем надясно — заяви Пеги с категоричен тон. — Бих искала да се измъкна колкото се може по-бързо оттук, но това би означавало да се върна по онази ужасна стълба, която едва ли бих могла да изкача в момента. Затова предлагам да тръгнем надясно. Надявам се в края на коридора да ни очаква някой „Старбъркс“.

Вануну погледна Холидей.

— Какво ще кажеш?

Холидей сви рамене.

— Става.

Тръгнаха надясно. Коридорът бе достатъчно широк, за да вървят един до друг. Изминаха стотина метра и коридорът внезапно се разшири, а таванът се извиси далеч над главите им. Чу се тътен от падаща вода.

— Невероятно! — възкликна Пеги, когато лъчите на двете фенерчета осветиха пътя пред тях. — Никога не съм виждала нещо подобно!

Пред тях се простираше огромно подземно езеро. В другия му край имаше водопад, водната струя пропадаше от височина петнайсет метра, преди да достигне езерото. Като се изключеше мястото в подножието на водопада, повърхността на езерото бе черна като катран.