Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Какво следва? — попита Пеги, след като отпи глътка.

— Имам идея — каза Холидей.

Изправи се, отиде до осмоъгълния камък и го поля с вода. Нагорещеният камък потъмня. Вануну застана до Холидей и надникна над едното му рамо, а Пеги над другото.

— По дяволите! — промърмори израелският професор.

По повърхността на влажния камък се очерта избледнял геометричен мотив: върху осмоъгълния камък бяха преплетени изображенията на два квадрата, завъртени един спрямо друг така, че образуваха звезда с осем лъча. В центъра на звездата съвсем ясно се виждаха две букви: PG.

— Какво е това?

— Звездата на Лакшми — обясни Холидей. — Смята се, че символизира осемте вида богатство според индуистите. Александър Велики донесъл този символ от Индия, а векове по-късно го заимствали и масоните.

— Това също така е и арабски символ — добави Вануну. — Това е знакът, с който мюсюлманите отбелязват края на всяка сура от Корана. Преди години стана голям проблем, защото звездичките на повечето пишещи машини, произведени на запад, имат шест върха и мюсюлманите ги идентифицират със звездата на Давид. Наложи се производителите да сменят звездичките с осемлъчеви.

— Това е глупаво — намръщи се Пеги.

Вануну сви рамене.

— Ние не сме по-малко глупави — в израелските учебници по математика отсъства знакът „плюс“, защото това е християнски символ. Вместо това използваме плюс, на който сме махнали долната чертичка. Вие, християните, да не би да слагате звездата на Давид на върха на коледните си елхи, макар Христос да е евреин?

— Целият свят е глупав — въздъхна Холидей. — Затова се водят толкова много войни.

— А какво означава това PG? — попита Пеги.

— Нямам представа — сви рамене Вануну.

— Аз имам — каза Холидей. Водата бе започнала да се изпарява под палещите лъчи на слънцето и осмоъгълната звезда бързо избледняваше. Той я поля пак и символът се появи отново.

— Няма ли да ни кажеш? — подкани го Пеги.

— Petramivit glaidus — каза Холидей. — С меч прободено.

Вануну коленичи до камъка с къса четка и мистрия в ръка. Почисти внимателно осемте страни, като първо изчегърта, а сетне изчетка насъбралата се кал и мръсотия. Дали случайно, или не, а може би в резултат на изминалите почти хиляда години, централната плоча не бе съединена с останалите с мазилка. Холидей сипа още вода върху току-що почистения луфт между камъните. Водата се оттече.

— Интересно…

— Подай ми лоста — каза Вануну.

Пеги му го донесе. Археологът заби острия край на закаления стоманен лост в тясната цепнатина между камъните и натисна. Камъкът се повдигна с два-три сантиметра. Вануну натисна по-силно и камъкът се повдигна с цяла педя, а междувременно Холидей пъхна в отвора някаква отломка от каменната стена и така не му позволи да се затвори.

— Ритуалът на Мъсгрейв — отбеляза Пеги, без да откъсва поглед от камъка.

— Моля? — каза Вануну.

— Един от разказите за Шерлок Холмс — обясни Холидей. — Един мъж разшифрова стар семеен код и заедно с приятелката си открива камък като този и го повдига. Приятелката му решава, че той ще я измами, и му устройва капан, като го затваря под камъка.

— На англичанин вяра да нямаш — каза археологът и погледна Пеги. — Ти не би ми причинила това, нали?

Тя се усмихна.

— Стига да не се опиташ да ме измамиш.

— Да действаме — подкани ги Холидей. Двамата с Вануну застанаха от другата страна на камъка. — На три — каза Холидей и преброи на глас.

Повдигнаха камъка и го отместиха внимателно, като едва не го изпуснаха. Отстъпиха назад и се приведоха с ръце на коленете, задъхани от усилието. Пеги надникна в дупката, появила се под осмоъгълния камък.

— Какво виждаш? — попита я Холидей.

— Стълба — отвърна тя. — Вита каменна стълба.

— Мразя това, мразя това — мърмореше Пеги, докато слизаха. Стълбата бе прекалено тясна, а камъните — коварно гладки. Единствената светлина идваше от тесния лъч на фенерчето на Вануну. Въздухът бе застоял, натежал от острия мирис на плесен и разлагащ се варовик. При спускането им надолу раменете им непрекъснато се отъркваха в гладките каменни стени.

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тясна им се струваше стълбата, а Пеги като че ли усещаше с тялото си огромната тежест на камъните, които сякаш я притискаха от всички страни. Тя дишаше на пресекулки, опитваше се да напълни дробовете си с въздух, но все не успяваше. Усещаше, че се задушава.

— Това беше една много, много лоша идея — каза тя.