Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Винаги можеш да се върнеш — ухили се в мрака Холидей, който я следваше по петите.

Вануну крачеше най-отпред и осветяваше пътя им с фенерчето, стиснал лоста в другата си ръка, докато Холидей вървеше последен, понесъл геоложкото чукче и второто фенерче. Пеги бе между двамата, което правеше ситуацията още по-клаустрофобична.

— Да се върна? И как да стане това? Не мога да се обърна, а и ти препречваш пътя ми. Освен това, ако се кача горе, ще се тревожа повече за вас.

— Колко хубаво е, когато някой се тревожи за теб — засмя се Вануну.

— Докъде стигнахме? — попита Пеги с напрегнат глас.

— Изминахме сто петдесет и едно стъпала — отговори Холидей, който ги броеше. Пресметна бързо наум. — Между стъпалата има около педя… Предполагам, че се намираме приблизително на сто двайсет и пет фута под повърхността.

— Или трийсет и осем метра, ако от това ще ти стане по-добре — каза Вануну, погледна я през рамо и се засмя.

— Млъкнете и двамата! — скастри ги тя в мрака. — Или ще се разпищя! Така ще се разпищя, че…

— Когато е уплашена, става агресивна — обясни Холидей на Вануну.

— Ще го имам предвид — отвърна професорът.

— Пре-ста-не-те! — извика Пеги.

— Спокойно — утеши я Холидей. — Едва ли остава много.

— Защо го казваш? — попита Пеги. — Нямаме представа дали тази стълба няма да ни отведе в ада. Тя може да продължава до безкрайност! — Вече се бе задъхала тежко, гърлото я стягаше, влажните, покрити с паяжини стени я притискаха. След секунда-две със сигурност щеше да изпищи.

— Виждам дъното — извика Вануну и в следващия миг изчезна и Пеги чу скърцането на подметките му по влажен чакъл.

Миг по-късно и тя стигна края на стълбите и се озова в тесен сводест тунел, малко по-широк от стъпалата, по които бяха слезли. Подът бе покрит с дебел слой натрошени парченца варовик, които се белееха като малки влажни кости в краката й. Пеги потръпна. В някои отношения тунелът бе по-зле и от стълбата.

Холидей застана зад нея. Вануну освети с фенера пространството около себе си, за да огледат тунела, по който трябваше да продължат. Поеха по него, без да промълвят и дума; подът се спускаше плавно надолу.

— Продължаваме да се спускаме — отбеляза Холидей.

— Благодаря ти, че го спомена — отвърна Пеги с леден глас.

— Чудя се какво ли е това? Някаква средновековна версия на онова, което англичаните наричали „попска дупка“? — зачуди се Холидей.

— Какво е „попска дупка“? — попита Пеги. — Или по-добре да не питам?

— По време на кралица Елизабет католическите семейства и черкви разполагали с подобни дупки, скривалища, тунели и прочие, където да потърсят убежище или да избягат, в случай че гонителите им — ловците на свещеници — почукат на вратата им — обясни Вануну. — Ситуацията е почти същата като с евреите и нацистите.

— На вас, историците, главите ви преливат от информация — каза Пеги. — Понякога е плашещо.

Тесният лъч на фенерчето се разля встрани — бяха се озовали в обширна камера, издялана в скалата. От високия поне шест метра таван висяха застинали варовикови „игли“, наподобяващи ледени висулки. Стените бяха грубо издялани. За разлика от тунела обаче, подът бе застлан с широки плочи. Имаше и боклук — предимно глинени чирепи от стари грънци, наредени покрай стените. В другия край на помещението имаше огромна врата, цялата от желязо и гвоздеи, покрита с дебел слой ръжда и влажни варовикови отлагания. Беше запречена от огромно желязно резе, поставено в железни скоби. Вануну се наведе, вдигна един чиреп от пода и го огледа на светлината на фенерчето.

— Теракота — заключи той. — Ако съдя по извивката, съдът е побирал около пет литра. Вино или зехтин. Възможно е дори вода, макар че за тази цел обикновено са използвали по-големи съдове. Теракотата обаче запазва водата хладна. — Той освети помещението в полукръг. — Тук няма нищо друго.

— И е прекалено студено — оплака се Пеги, която оглеждаше неспокойно наподобяващото пещера помещение. Беше права, наистина беше студено, температурата бе с десет-петнайсет градуса по-ниска, отколкото на повърхността.

— Това няма никакъв смисъл — каза Холидей.

— Кое? — попита Вануну и взе друг чиреп.

— Стълбата, по която слязохме, никога не е била използвана за пренасянето на делви с вино или зехтин, или каквото и да било друго. Прекалено е тясна.

— Е, и? — попита Пеги.

— Следователно това, което е било съхранявано тук, не е било качвано по стълбите, не е било носено в черквата — каза Вануну и кимна в знак на съгласие. — Което означава, че е било внасяно и изнасяно от друго място.