Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Има ли значение къде точно ще ударя? — извика, за да надвика грохота на водопада.

— Тези образувания са по-крехки, отколкото изглеждат — отвърна Вануну. — Където и да удариш, все ще се счупи.

Пеги се обърна към камъка и вдигна чукчето.

— Това е краят на хилядолетните усилия на майката природа — промърмори професорът.

Пеги удари силно с чукчето и звукът, който отекна, наподобяваше черковна камбана. Не се случи нищо. Тя вдигна отново чукчето и замахна втори път.

— Напука се! — извика развълнувано. Обсипа скалното образувание с удар след удар, докато най-сетне го натроши на парчета. — Мисля, че е някаква статуя! — Удари още по-силно. Сърцето на Вануну се присвиваше при всеки удар.

— Статуя! — прошепна той. — И тя я унищожава!

Пеги продължи да удря с чукчето. Внезапно спря.

— Какво има? — извика Холидей.

Пеги продължи да нанася удари, но вече по-предпазливо и с по-малко сила.

— Има нещо вътре! — отекна гласът й.

— Какво е? — отново извика Холидей.

Пеги се обърна и отново пъхна чукчето в ластика на бикините си. В сгъвката на лакътя си, долепена до тялото, придържаше някакъв предмет.

— Какво е? — обърна се Вануну към Холидей.

— Не мога да видя. Предполагам, че е някакъв съд.

Пеги отново се плъзна във водата и заплува на една страна. След минутка стигна до брега, излезе от водата, потрепери, настръхнала цялата, и подаде на Холидей предмета, който държеше. Оказа се цилиндричен съд от алабастър с дължина двайсет и пет сантиметра и диаметър осем, запечатан в горния край с черно, наподобяващо катран вещество.

— Мисля, че статуетката беше на Дева Мария — каза Пеги; трепереше неудържимо, а зъбите й тракаха, докато обличаше блузата през главата си. — Беше глинена. Ръцете й бяха събрани като за молитва, в това съм сигурна. — Седна на камъка и започна да си обува джинсите. — Това беше в нея. Свитък е, нали?

— Някой е положил сериозни усилия да го скрие, това е сигурно — каза Холидей.

— Да го отворим — предложи Пеги.

— Не тук — категорично се намеси Вануну. — Не разполагаме с нужните инструменти.

— Инструменти? — каза Пеги. — За какво са ни инструменти? Нали имаме чук?

— Съжалявам, Пеги. Рафи е прав — каза Холидей. — Нямаме представа какво има в този съд и в какво състояние е. Трябва да го отворим в контролирана среда.

— Като например моята лаборатория в университета — предложи Вануну.

— Щом настоявате — сви рамене Пеги. — А сега вече може ли да махаме оттук?

В далечината се чу — приглушено, но все пак ясно доловимо — кихане.

Тримата замръзнаха.

— О, боже! — прошепна Пеги.

— Някой идва — каза Холидей.

— Кой? — попита разтревожено Вануну.

— Някой знае, че сме тук — каза Пеги.

— Хората на Келерман… сигурно са ни проследили — изсумтя Холидей.

Чу се ново кихане. Дойде по-отблизо. После се разнесе скърцане и стържене. Някой буташе голямата желязна врата.

— Benzona! — изруга Вануну на иврит.

— Какво ще правим сега? — попита Пеги.

— Ще бягаме — отвърна Холидей.

— Откъде? — попита Вануну. — Не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме. Ще се сблъскаме с тях.

— Ами другият тунел? — предложи Пеги.

— Възможно е изобщо да няма изход — каза Холидей.

— Тогава ще се окажем в капан.

— И сега сме в капан — каза Пеги и повдигна геоложкото чукче. — Дали да не останем и да се бием?

— С един чук? — попита Холидей. — Последния път, когато се сблъскахме с тези хора, те бяха въоръжени с автомати. — Поклати глава. — Побеждава онзи, който знае кога да се бие и кога да не се бие.

— Сун Дзъ? — попита Вануну.

Холидей кимна.

— Хубава философия, момчета, но какво ще правим сега? — каза Пеги.

Вануну се огледа, после се обърна към Пеги.

— Нали каза, че водата е солена?

— Точно така.

— Погледнете ръба на езерцето — вижте онези тъмни следи по варовиковите стени.

— Оставени са от прилива — сети се Холидей. — Нивото на езерото се покачва при прилив.

— Което означава, че водата се оттича по някакъв начин. Нали водата от водопада трябва да отива някъде — допълни Вануну.

— Вижте — каза Пеги и посочи.

Те се обърнаха. Зад тях, в самото начало на тунела, който водеше към езерото, проблеснаха светлините на няколко фенера. Лъчите им подскачаха по каменните стени.

— Хайде — прошепна настойчиво Холидей.

Тръгнаха по тясната ивица между водата и стената на пещерата, като се оглеждаха за мястото, откъдето се оттича езерото. Бяха изминали една трета от пътя, когато го видяха: тесен тунел в скалата, широк едва няколко педи, скрит в сенките на издадените около него гладки скали. Сега очевидно бе отлив и тунелът бе пълен с вода само до коленете, ако можеше да се съди по следите, които приливът бе оставил високо по стените на пещерата.