Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Под щурвала бе разположен малък панел. Холидей го отвори и издърпа кабелите, които минаваха оттам. Отдели зеления, жълтия и червения. Предполагаше, че червеният е плюсът, а зеленият е минусът на акумулатора.

Оголи и двете жици от изолацията им и ги допря една до друга. Уредите на таблото светнаха. Холидей остави жиците свързани, натисна стартера и двигателят мигом заработи.

— Каляската ви очаква — каза Холидей.

Пеги отвърза лодката и двамата с Вануну скочиха на борда. Холидей отблъсна лодката от кея, завъртя щурвала и направи малък кръг, преди да насочи лодката към изхода на пещерата и открито море.

— Кой уред отчита нивото на горивото?

— Този. — Вануну посочи. — Разполагаме с половин резервоар.

— На какво разстояние е Хайфа?

— Бат Галим е на десетина километра оттук. Пристанището се намира от другата страна на полуострова — обясни Вануну.

— Да изчезваме оттук — каза Холидей и дръпна рязко дросела.

Надуваемата лодка измина краткото разстояние за по-малко от половин час, но междувременно на Вануну му прилоша няколко пъти, а лицето му смени няколко оттенъка на зеленото. Оказа се, че професорът не само не е плувец, но от него не става и моряк.

Вместо да влезе в капана на бюрокрацията, опитвайки се да върне лодката на истинските й собственици, Холидей предпочете да акостира на плажа пред хотел „Меридиен“ и да я остави там.

Връщането в Йерусалим с алабастровия съд се оказа съвсем проста и лесна задача. В хотела тримата се спазариха с един таксиметров шофьор, казваше се Башир, да ги откара срещу двеста шекела до мястото, където бяха оставили ландкрузъра. Намериха тойотата абсолютно невредима. Не забелязаха следи от други автомобили, освен отпечатъци от гуми в меката пръст встрани от пътя. Ако се съдеше по ширината на шарките им, най-вероятно ставаше въпрос за голям пикап или високопроходим джип.

Доколкото Холидей бе в състояние да прецени, никой не ги проследи по пътя им до Йерусалим. Напълно спокойното им и безметежно пътуване по натоварената магистрала приключи пред университета малко след пет следобед. Тримата слязоха в лабораторията на Вануну, разположена в приземния етаж на факултета по археология.

Лабораторията представляваше дълго и тясно помещение без прозорци, широко не повече от шест метра, но с дължината на плувен басейн с олимпийски размери. Една от стените бе заета от край до край от метални стелажи, високи от пода до тавана, а покрай срещуположната стена бяха наредени работни маси, компютърни терминали и всевъзможна научна апаратура — от спектроскопи и сравнителни микроскопи до лазерни скалпели, портативни рентгенови апарати и ултразвукови вани за почистване.

Средата на лабораторията бе заета от дълга редица работни маси с вградено под плота им осветление, които служеха за предварително сортиране и анализиране на артефактите. Масите бяха отрупани с ванички с инструменти, разтвори, киселини и лепила, които да послужат за консервацията и реконструкцията на една или друга находка.

Беше в разгара на лятото, затова лабораторията беше празна, с изключение на Пеги, Холидей и професор Рафи Вануну. Останалите преподаватели от факултета, както и студентите, или участваха в археологически разкопки, или бяха във ваканция.

Вануну отнесе съда до една светлинна маса и я включи. Плотът й грейна в бяло. Той се настани на един стол, а Пеги и Холидей застанаха от двете му страни. Професорът взе ръкавици от една кутия, после подбра от една тавичка изключително прецизен нож „Екзакто“. Претегли алабастровия съд на малка дигитална везна и записа теглото му в бележника, който бе извадил от чекмеджето на масата. Когато приключи с това, взе мощна лупа с вградена флуоресцентна лампа, разгледа предмета подробно и заключи:

— Запечатан е с някакъв вид мастика.

— Мастика? — учуди се Пеги.

— Мастикова смола — уточни професорът. — През Средновековието са я използвали за медицински цели, но също и за уплътняване или запечатване. Когато изсъхне, пожълтява и става доста чуплива.

— Няма ли някакъв разтворител? — попита Холидей при вида на ножа.

— Разбира се, разполагам дори с такива, които са доста инертни, но е по-безопасно да разрежа печата. Така рискът да повредя съдържанието е по-малък.

Вануну взе ножа, чието острие наподобяваше скалпел, и почна да реже мастиковата смола, с която бе покрита керамичната тапа на съда. Натискаше острието все по-силно и по-силно и накрая — след десетина минути усилен труд — ножът достигна процепа между запушалката и самия съд.