Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Озоваха се пред плочник, заобиколен от миниатюрна градинка. Оттатък градинката се издигаше двуетажна каменна къща с покрив, застлан с червени керемиди. Вероятно преди доста години тъкмо тази къща е била оригиналният №10, а заобикалящият я каньон от апартаменти е бил построен впоследствие.

Минаха по плочника и спряха пред входната врата. Тя бе изработена от тъмен дъб, резбован с декоративни ромбчета. Ключалката бе стара, достатъчно голяма, за да влезе в нея показалец. Холидей би могъл да я отключи с крив пирон. Той обаче се пресегна, опипа рамката над вратата, измъкна оттам голям железен ключ и го пъхна в ключалката. Завъртя го и вратата се отвори. Двамата прекрачиха прага.

Къщата нямаше нищо общо с евтиния хотел на улица „Латран“. Отляво се намираше просторна библиотека с камина, голям старинен глобус, поставен върху стойка на колелца, и огромен плазмен телевизор, заобиколен от лавици с книги. Имаше още кожено канапе, два удобни на вид кожени фотьойла и масивно дъбово бюро с цвета на входната врата.

Редицата прозорци със спуснати щори гледаше към миниатюрната градинка и една стара каменна стена. Късното следобедно слънце проникваше между жалузите на щорите и хвърляше ивици светлина върху зеления персийски килим. Беглият преглед на документите, оставени върху бюрото, разкри на Холидей, че господин Пиер Алар е професор по философия в университета във Венсан, а госпожа Алар е всъщност доктор Алар, стоматолог ортодонт.

Вдясно от входната врата имаше просторна трапезария с великолепно обзаведена кухня в задната част. На горния етаж имаше четири спални, три по-малки за всяко от момичетата и една по-голяма за господин и госпожа Алар. Холидей и Пеги дори не намериха време да си пожелаят лека нощ. Холидей си избра спалнята с куклите Барби, а Пеги се настани в онази с плакатите на „Колдплей“ по стените. И двамата заспаха за броени минути.

Събудиха се на следващата сутрин освежени, но и объркани. Холидей отвори очи и видя пълна лавица с едрогърди, добре фризирани кукли Барби, които го гледаха отвисоко, а Пеги обу джинсите си под пронизителния, а ла Джеймс Дийн, поглед на Крис Мартин, съпругът на Гуинет Полтроу. След като се облече, Пеги отиде в библиотеката и завари Холидей да гледа големия плазмен телевизор и да пие кафе.

— Кафе има в каната на кухненския плот, но няма мляко — каза той. — Госпожа Алар е прочистила хладилника, преди да заминат.

— Дават ли ни по новините? — попита Пеги.

— Не видях нищо по ТеЕф1 или Канал Плюс. Нямаше нищо и по Скай Нюз и Си Ен Ен.

— Може би не са открили тялото.

— Може би — отвърна Холидей. — А може би Сюрте , френската полиция, е наложила цензура.

Пеги си наля кафе, върна се в библиотеката, седна в едно от големите кожени кресла и впери поглед в телевизора. Течеше реклама за поредния сезон на сериала „Изгубени“.

— Може би трябваше да напуснем града още вчера — каза Пеги. — Така сме в капан. Рано или късно семейство Алар ще се върне от почивка. — Тя се намръщи. — Тук се чувствам малко като Златокоска.

— Не се тревожи, поне за известно време няма да се появят никакви мечета, които да потърсят купичките си с каша — успокои я Холидей. — Натовариха толкова много багаж, че сигурно ще им стигне за цяла година. — Той се усмихна. — Освен това в къщата няма каша. Всъщност няма нищо. Явно французите не си падат по консервите или замразената пица.

— Добре ще ми се отрази още един sandwich jambon — каза Пеги. — Умирам от глад!

Заключиха къщата и се върнаха в „Ла Турел“. Беше девет сутринта и движението по улиците бе доста натоварено. Настаниха на същата маса, на която бяха седнали и предния ден, и същият подсмихващ се сервитьор се появи с меню в ръцете. Пеги избра омлет с билки, а Холидей — с шунка. И двамата си поръчаха по още едно кафе. Храната отново бе великолепна, а обслужването — нелюбезно.

— Трябва да стигнем до Ла Рошел — каза Холидей. — Но ако полицията ни издирва, ще постави под наблюдение летищата и жп гарите.

— Да вземем кола под наем — предложи Пеги.

— Ако са установили самоличностите ни, ще поставят под наблюдение и агенциите за автомобили под наем.

— Трябва да има някакъв начин — каза Пеги. — Не можем да останем в дома на семейство Алар завинаги.

Изядоха закуската, изпиха кафето, а сервитьорът очевидно нямаше обичая да долива празните чаши на клиентите. Пеги наблюдаваше слабия трафик и паркираните по авеню „Фош“ автомобили.