Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Искаш ли да се откажем? — попита Холидей.

Пеги се обърна смаяна към него.

— Какво?

— Искаш ли да се откажем? — повтори той. — Можем да спрем още сега, в този миг, знаеш го. Да се качим на самолета и да се приберем. Утре сутрин можем да закусим у дома.

Тя се намръщи и пак отпи от бирата. Остави я на масата и зачовърка етикета й с нокът.

— Аз не съм като теб — каза най-сетне. — Не съм войник. Виждала съм ужасни неща, но през обектива на фотоапарата, никога не съм била пряко засегната.

— Повярвай ми, аз се чувствам по същия начин — отвърна Холидей.

— И тези ужасни неща не са приключили — каза тя. — Нали?

Холидей сви рамене.

— Има една стара поговорка от времето на бурбонските крале — Vedi Napoli e poi muori. Виж Неапол и умри. — Замълча и отново сви рамене. — Лошите неща пораждат лоши неща, една битка води до нова битка, войната води до нова война. Няма никаква гаранция, че няма да се изправим пред нови премеждия.

— Ами Келерман?

— Какво Келерман?

— Той знае какво пише в дневника на баща му. Той е замесен. Едва ли ще му е трудно да ни открие. — Холидей кимна. — И няма да се откаже.

— Тогава и ние няма да се откажем.

Подкараха яркочервения „Фиат 500“ към вътрешността на страната, по-далеч от залива на Неапол, заобиколиха безмълвния конус на заспалия Везувий, сетне се насочиха към хълмовете на Кампания. Около тях се нижеха добре поддържани лозя, овощни градини с орехи, лешници и кайсии, маслинови горички на преклонна възраст. Предполагаше се, че цялата област се контролира от камората , неаполитанския аналог на сицилианската мафия, но тук нямаше и следа от подобно нещо.

Трудно им бе да си представят този красив пасторален пейзаж като зона на военни действия, но на 9 септември 1943 г. Съюзниците дебаркирали на плажовете край Салерно, град, разположен на осемдесет километра южно от Неапол, и към средата на месеца започнали да настъпват към вътрешността на страната, докато германската армия, командвана от Алберт Кеселринг, бавно отстъпвала на север.

Според дневника на 28 септември Луц Келерман, начело на малък елитен отряд от 1-ва СС дивизия „Адолф Хитлер“, пристигнал в градчето Нола, разположено на трийсетина километра североизточно от Неапол. Отрядът разполагал с няколко бронирани коли с полуверижно задвижване с монтирани на тях тежки картечници, няколко мотоциклета Kettenrad също с вериги, половин дузина танкове „Панцер IV“ и един команден автомобил тип „Кюбелваген“ за самия Келерман. Официалната им задача била при всеки удобен случай да нанасят бързи удари по врага, да събират разузнавателна информация и да реквизират хранителни припаси, като за целта разпращали в околността тричленни патрули brandschatzen, занимаващи се единствено с плячкосване и палежи. Келерман обаче преследвал собствени цели.

След като два дни преди това се срещнал с Амедео Маури във вилата на археолога в покрайнините на Неапол, Келерман изпратил по-голямата част от хората си да въведат ред в града, а самият той, начело на взвод лично подбрани от него есесовци, отишъл на мястото, което двамата с Маури обсъдили по време на въпросната среща.

Ставало въпрос за голямо palazzo от XVII в., издържано в неокласическия стил, наречен паладин , кацнало на върха на един хълм в покрайнините на селцето Сан Паоло Бел Сито, намиращо се на километър-два южно от Нола. Дворецът, чието име било Вила Монтесано, можел да се похвали с богато вековно наследство, датиращо чак от времената на цистерцианския орден на Рицарите на Калатрава, които поддържали изключително близки връзки със своите цистерциански братя тамплиерите.

През вековете дворецът, който приличал повече на абатство, отколкото на частен дом, преминавал в ръцете ту на една, ту на друга фамилия, а по време на Втората световна война бил собственост на синьора Луиза Сантамария Николини, вдовица на Хенри Контиери, чийто чичо Никола бил архиепископ на Гаета. Връзката между църквата и тамплиерите бе ясна, но по-важното бе, че целият държавен архив на Неаполитанското кралство бил оставен на съхранение в тази вила. Ставало въпрос за общо 866 сандъка с над трийсет хиляди ценни издания и петдесет хиляди пергамента, датиращи още от XII в. и епохата на кръстоносните походи.

Според Амедео Маури сред тези документи бил и архивът на тамплиерите от влиятелната благородническа фамилия Анжу, както и един том, принадлежал на прочутия мореплавател тамплиер Руджеро да Фиоре (известен още като Роже дьо Флор и Рутгер фон Блум) 24, полумитичен рицар моряк, за когото се твърди, че изнесъл съкровищата на тамплиерите от Светите земи и ги скрил на сигурно място.