Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Маури видял въпросната книга веднъж и прочел латинския надпис на корицата, според който думите, написани в този том, можели да бъдат разбрани единствено от човек, който притежавал истинския меч на Пелерин. Книгата била екземпляр на De laudibus novae militiae, писмото, написано от Бернар от Клерво до Юг дьо Пайен, първия велик магистър на Ордена на тамплиерите и приор на Йерусалим.

Отново според дневника Луц Келерман отишъл във вилата, срещнал се със синьора Николини, собственичката, както и с директора на складираните там архиви, някой си Антонио Капограси. Макар да били разпитани лично от Келерман, нито жената, нито Капограси признали каквото и да било въпреки заплахата му да изгори и вилата, и архивите.

Капограси твърдял, че в архивите няма подобна книга, и за доказателство показал на Келерман инвентарния списък. В него не се споменавало нито за Руджеро да Фиоре, нито за екземпляр на De laudibus novae militiae. Келерман обаче не останал удовлетворен и започнал лично да отваря сандъците, подпомогнат от своите войници, сред които бил и младият Руди Драбек.

Търсили няколко часа, но не успели да открият нищо. В дневника си Келерман споменаваше, че докато отваряли сандъците, чували артилерийска стрелба в далечината. Съюзническата артилерия настъпвала откъм Салерно, устремена към Рим и — както в крайна сметка самият генерал признаваше в дневника си — към окончателната победа. Италия била загубена, скоро и Райхът щял да падне. Въпрос единствено на време. Все по-изнервен от артилерийската канонада, която с всеки изминал час се чувала все по-ясно, Келерман наредил на хората си: Alles einaschem — Изгорете всичко!

И те постъпили както им било наредено. Войниците от взвода струпали хартия, слама и барут в четирите ъгъла на всяка стая и ги запалили. След минути архивът бил обзет от пламъци. След по-малко от час цялата вила се превърнала в огнен ад. На следващата сутрин от Вила Монтесано останали само димящи руини и никога нямало да бъде възстановена, а Келерман си бил отишъл.

Като следваше указанията, които бяха получили от фирмата за автомобили под наем в Неапол, Холидей преведе малката червена кола през покрайнините на Нола, зави по Виа Кастел Чикала и пое през околните хълмове и поля. Заобиколиха високо кръгло възвишение, увенчано с руините на древен замък, сетне се спуснаха в малка гориста долина със стръмни склонове. Свърнаха по още по-тесния път, който излизаше от долината и свързваше Нола с Вишано, и намалиха.

— Трябва да е някъде отляво — каза Холидей, докато надничаше през прозореца. — Два големи стълба от двете страни на дълга алея.

— Защо си правим труда да идваме дотук, след като Луц Келерман е изгорил архивите? — попита Пеги.

— Защото това е единственото, което можем да направим в момента — отвърна Холидей. — Престани да се държиш като черна станция.

— Опитвам се да бъда реалистка, Док — каза тя и го удари закачливо по рамото. — Някой трябва да свали тази романтична душа, вуйчо ми Док, на земята.

Холидей забеляза нещо с периферното си зрение и намали скоростта още повече.

— Там — каза той.

Бе открил това, което търсеше: два стълба с ронеща се мазилка, наподобяващи кули, пазеха входа към занемарена обрасла с трева алея, от двете страни на която се издигаха стари маслини с разкривени клони. Холидей зави и колата заподскача по алеята, високите плевели между коловозите жулеха шасито отдолу. След стотина метра стигнаха обраслите в плевели останки от великолепната някога Вила Монтесано.

Паркираха фиата и тръгнаха да се разхождат сред купчините камъни, останали от гордото някога имение. А то, макар и в руини, изглеждаше внушително. Дворецът бил ориентиран към изток и от него се откривала панорама към околните гористи хълмове. От върха на възвишението погледът стигаше чак до съседното градче, виждаха се дори Нола и заливът на Неапол, приказно красива лазурна фантазия, която се сливаше в далечината с безоблачното синьо небе.

Тук някога бе имало терасирана градина, разположена под сводести колонади, от които днес бяха останали само натрошени камъни и гъсти шубраци. Подовете на двореца, покрити някога с красиви мозайки, бяха изпочупени и покрити с петна в резултат на шейсетгодишното излагане на природните стихии. Стаите нямаха покриви и тъй като бяха незащитени от слънцето и дъжда, фреските по стените бяха избелели и покрити с плесен.

На земята гниеха гредите от покрива, разхвърляни като разпилени кости. По трегерите на празните прозорци бяха свили гнезда мушитрънчета. Изящна пеперуда с красиви златистокафяви шарки пиеше нектар от пурпурните фуниевидни цветове на орхидея аретуза. Някъде наблизо цикада пееше тънко монотонната си песен. Нямаше вятър, въздухът сякаш не помръдваше. Един замръзнал за миг провинциален пейзаж, нарисуван сякаш от Каналето 25.