Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Ще повърна — простена Пеги немощно. — Моля те, да се махаме оттук.

Холидей завъртя волана, направи обратен завой и пое към Фридрихсхафен. Настъпи газта до дупка. Високият силует на Аксел Келерман, който се очертаваше в огледалото за обратно виждане, постепенно се стопи в мрака.

— Изгубихме снимките — каза Холидей.

— Не, не сме — отвърна Пеги от задната седалка. Бръкна в задния джоб на джинсите си, извади миниатюрно парченце пластмаса, не по-голямо от драже дъвка, и го вдигна, за да може Холидей да го види. Върху него бе изписана думата Sony.

— Какво е това? — попита Холидей.

— Нарича се карта за памет — обясни му тя. — Свалих снимките върху нея още докато бяхме в кулата на Келерман. Всичките са тук. Както вече ти казах, Док, добре дошъл в дигиталната ера.

— Как си? — попита Холидей.

Обедният час пик току-що бе отминал и двамата седяха в едно кафене на открито близо до Пиаца дел Джезу Нуово в крайбрежния италиански град Неапол. Пеги отпиваше бира „Настро Адзуро“ направо от леденостудената зелена бутилка, а Холидей бе на второто си капучино.

На подноса пред тях лежаха хрупкавите остатъци от превъзходна пица маргарита. Беше горещо, яркото слънце напичаше от безоблачното синьо небе. Ехтеше воят на гъстата върволица автомобили около площада. Бяха изминали два дни от ужаса, преживян във Фридрихсхафен.

— Все още се опитвам да си обясня как стигнахме дотук — каза Пеги.

— С влак — усмихна се Холидей.

— Нямах това предвид — отвърна тя.

— Зная — тихо каза той и се огледа. В центъра на леко наклонения калдъръмен площад се издигаше богато украсеният в стил рококо обелиск, наречен Гулия дел’Имаколата, издигнат от йезуитите през XVII в., за да почетат непорочното зачатие и да ознаменуват освещаването на новата си базилика, чието име носеше площадът.

Въпросната пиаца бе историческият център на стария крайбрежен град, но отдавна бе изгубила своето значение и днес вместо с унесени в молитва монаси и свещеници от различни религиозни ордени околните улици бяха изпълнени с барове, клубове и сергии, които предлагаха пица на парче, тълпи туристи задръстваха тесните алеи, а камиони и автомобили — съседните булеварди; хвърчаха мотопеди, които тракаха като шевни машини и жужаха като комари, лавирайки опасно сред нескончаемата върволица от автомобили, въртяща се в кръг около огромния обелиск.

Бяха изминали дълъг път от онова пусто шосе в Баварските Алпи дотук.

След като оставиха Келерман в мрака, се върнаха в замъка и взеха наетия си автомобил от мястото, на което го бяха оставили от другата страна на хълма с руините. Там зарязаха мерцедеса с тялото на Руди Драбек в багажника.

Холидей ги откара до Фридрихсхафен, където пристигнаха точно навреме, за да хванат ферибота в 22:40 ч., последния за деня. След четирийсет и пет минути слязоха на швейцарския бряг на езерото и след два часа пристигнаха в Цюрих. Пеги откри денонощно интернет кафене, където разгледаха файловете в картата за памет и разпечатаха съдържанието на дневника върху деветдесет и четири листа — на всеки по две страници.

Прегледаха страниците една по една с надеждата да открият позната дума или име. Намериха това, което търсеха, в записа за понеделник, 27 септември 1943 г. Там откриха думите „Неапол“ и „Амедео Маури“, италианския археолог, който първи намерил меча при археологически разкопки сред руините на Помпей, древния град, разположен на няколко километра южно от Неапол в подножието на Везувий, огромния вулкан, който доминираше неаполитанския пейзаж.

На Холидей не му трябваше повече. Взеха сутрешния експрес за Милано, после се прехвърлиха на по-бавния нощен влак за Флоренция, града, в който някога са живели и творили Леонардо да Винчи и Микеланджело, а в наши дни — Салваторе Ферагамо, обущарят на звездите. Във Флоренция отнесоха интересуващите ги страници от дневника в местния офис на „Берлиц“ и скоро се сдобиха с превода им, след което продължиха към Неапол.

Пеги отпи от бирата и зарея поглед в кръжащия около площада трафик и гръмогласните тълпи по тротоарите. Преживяното във Фридрихсхафен бе оставило своя отпечатък върху младата жена. Тя изглеждаше уморена, изчерпана, потисната. Холидей не бе изненадан, той също не се намираше в кой знае колко по-добра форма. От началото на това безумно приключение бе станал свидетел на убийството на петима души, като лично бе отговорен за насилствената смърт на трима от тях. Тук не ставаше въпрос за това дали те я заслужаваха, или не; важното бе друго — че тъкмо той бе отнел живота им. Ръцете му бяха изцапани с кръв и отговорността за случилото се му тежеше като воденичен камък.