Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Изображението, появило се на екрана, накара Холидей да спре за миг и да помисли. Възможно ли бе да съществува подобен мистериозен фолклор? По-скоро символът отново бе влязъл в употреба и отново за нечии зловещи цели.

След войната Орденът на новите тамплиери преминал в нелегалност, но през 50-те години възкръснал във Виена, когато негов приор станал бившият офицер от СС Рудолф Мунд. Мунд посветил почти двайсет години от живота си на опити да възкреси организацията, но се провалил. Никой не се интересувал от нацизма, мястото му на враг №1 било заето от комунизма.

Холидей продължи да рови по-надълбоко и по-надълбоко. Проследи тънката нишка, оставена от Мунд, и в крайна сметка успя да го свърже с друг офицер от СС, който по време на войната бил негов командир — групенфюрер или генерал-лейтенант Луц Келерман. Келерман също бил член на Ордена на новите тамплиери, а освен това и близък приятел на Хайнрих Химлер, шефа на СС и Гестапо, който на свой ред финансирал проучванията на Едмунд Кис и Ханс Райнхарт. Така всички се оказаха свързани по някакъв начин.

След 1945 г. Келерман изчезнал, като най-вероятно успял да избяга, използвайки каналите за спасяване на нацистки престъпници, организирани от Ватикана и с помощта на полумитичната ОДЕССА, Organisation der ehemaligen SS-Angehörigen, или Организацията на бившите офицери от СС.

Семейството на Келерман, което тачело свято неговата памет, се сдобило с богатство и обществено признание като износители на селскостопански машини в Бразилия и Аржентина. От години се носели слухове, че бившият генерал от СС избягал в Южна Америка с плячкосани злато и бижута, които стрували цяло състояние, но никой не успял да открие неопровержими доказателства.

Синът на Келерман, Аксел, направил неуспешен опит за политическа кариера в следвоенна Германия, но дори ултрадясната Републиканска партия отказала да го приюти в редиците си. Аксел Келерман, който днес отдавна бе прехвърлил петдесетте и се представяше като „Фон Келерман“, управляваше семейния бизнес от замъка на предците си, разположен недалеч от Фридрихсхафен.

Фридрихсхафен бе малък град с шейсетина хиляди жители, препитаващи се благодарение най-вече на двата стълба на местната индустрия — възродените заводи „Цепелин“ и „Фридрихсхафен АГ“, производител на трансмисии за селскостопански машини и тежко оборудване. На пръв поглед градът изглеждаше приятна модерна туристическа дестинация, разположена далеч от оживените промишлени центрове като Мюнхен, Щутгарт или зоната Рейн-Рур, но градът край Бодензее криеше далеч по-мрачно минало.

По време на Втората световна война заводите на „Цепелин“ произвеждали части за ракетите Фау-2 с помощта на работна ръка или по-скоро роби, осигурявани от филиала на концентрационния лагер „Дахау“, разположен в покрайнините на града. По-голямата част от стария градски център била напълно унищожена по време на бомбардировка на 20 юни 1943 г.

— Наистина ли смяташ, че този Келерман ще разполага с някаква полезна информация? — попита Пеги, докато двамата стояха на горната палуба на ферибота. — И нещо по-важно, ако той все пак разполага с информация, дали ще ни я съобщи?

Холидей сви рамене. Чувстваше ума си изморен, претоварен от имена, дати, събития, вероятности. За него историята обикновено бе точна и ясна наука, набор от неоспорими скрижали, издялани върху камък. Сега бе изправен пред нещо съвсем различно, неясно и неподредено. Бе прекарал целия си живот в армията, където целите се реализираха посредством директни действия, докато проблемите, произтичащи от меча на вуйчо Хенри, бяха от съвсем друго естество.

— Не разполагаме с друга следа — каза Холидей. — Бащата на Келерман е познавал всички, замесени в случая, освен това е бил близък с Химлер. Би трябвало да знае за меча, почти съм сигурен в това. Луц Келерман е общото звено, което свързва всички, да не говорим за татуировката върху китката на стрелеца.

— И какво? — попита Пеги. — Как ще ни помогне това?

— Това, което трябва да намерим, е мястото, където се съхранява — ако изобщо е оцеляло — копието от писмото, написано от Юг дьо Пайен, основателя на Ордена на тамплиерите. Както Брейнтрий ни обясни в Торонто, без това писмо кодът върху златната лента е безполезен.

— D. L. N. M. De laudibus novae militiae — каза Пеги.

— Латинският ти става все по-добър — усмихна се Холидей.

— А мъглата се разсейва — отвърна Пеги.

Пред тях, на стотина метра отвъд водите на езерото, сред изтъняващата мъгла изникнаха очертанията на пристанището на Фридрихсхафен. Вдясно бе разположено голямо модерно яхтено пристанище, над което се издигаше гора от мачти, пронизали вдигащата се мъгла досущ като върхове на копия.