Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Нещата излизат от контрол — заключи той.

— Закуската ли имаш предвид? — попита Пеги.

— Не. Това, което правим. Проследяването на стар меч, който може да е принадлежал, а може и да не е принадлежал на Хитлер, е едно, а убийството — съвсем друго. Тази работа не е за нас.

Пеги остави вилицата си и извърна глава към фините дантелени пердета, които леко премрежваха гледката зад прозорците. По улицата мина двуетажен туристически автобус, боядисан в яркожълто, страничните му панели бяха покрити с крещящи рекламни слогани, а седалките на втория етаж бяха заети до една от туристи със смаяни изражения: явно се опитваха да видят всички забележителности на Дъблин за един ден.

— Мисля, че вече е прекалено късно да се отказваме — каза младата жена. — Ти сам предположи вчера, че са ни проследили до дома на Кар-Харис. Те знаят много добре какво правят. Професионалисти са. — Замълча за миг. — Не мисля, че хора, които са готови да убиват, за да се сдобият с това, което искат, ще се откажат току-така. Дори ние да се откажем и да се скрием някъде, те ще ни проследят и пак ще опитат да ни убият. Трябва да продължим.

— Не мога да излагам живота ти на опасност — каза Холидей. — Рискът е прекалено голям.

— Не долавям ли нотка на сексизъм? — попита Пеги. — Демонстрация на превъзходство от страна на моя прекомерно загрижен, хм, вуйчо?

— Възможно е — призна той. — Ситуацията, в която попаднахме вчера, бе прекалено трудна и без… — Не довърши изречението, тъй като се боеше да не засегне Пеги, но тя сама довърши мисълта му.

— И без жена, която да ти се мотае в краката.

— Не съм го казал.

— Но го мислиш. Признай си.

— Никога — отвърна Холидей с усмивка.

— Повярвай ми, Док, хората, които стреляха по нас вчера, не са сексисти — те ще убият всеки, който се изпречи на пътя им или притежава нещо, което искат.

— Кои обаче са те ? — попита Холидей. — Някаква неонацистка групировка? Мисля, че времето им отмина заедно със залеза на скинарите.

— Старите нацисти не умират — каза Пеги и си бодна една наденичка. — Те просто сменят имената си. — Остави вилицата и побутна лекичко чинията си. — Има ги колкото щеш. Британската националистическа партия, въоръженото й крило Комбат 18, Националистическата партия на Канада, Арийската нация при нас, в Щатите. Има ги във Франция, Белгия, Италия, Испания, дори в Германия.

— Ами руснаците? — каза Холидей, сетил се за руския автомат.

— В началото на 90-те имаха организация, наречена „Памят“, подем преживяха дори руските неонацисти в Израел — продължи Пеги. — Руската националсоциалистическа партия е отроче на „Памят“. Преди време разпространиха видеоклип, на който се вижда екзекуция чрез обезглавяване, извършена в някаква гора.

— Не говориш сериозно — смая се Холидей.

— Напълно сериозна съм. — Пеги сви рамене. — Издават дори вестник, наречен „Правое сопротивление“ или „Дясна съпротива“ с тираж от поне стотина хиляди. По-рано същият вестник се наричаше „Щурмовак“.

— Достатъчно солидна организация ли са, за да организират нападението срещу Кар-Харис?

— Най-вероятно да — отвърна Пеги. — Съвременните неонацисти са компютърно грамотни. Разполагат дори с електронна клирингова къща в интернет, наречена „Кръв и чест“, както и със собствена версия на Уикипедия, наречена Метапедия. Гадна работа!

— Изглеждаш добре осведомена по въпроса.

— Миналата година правих снимки за поредица статии по темата във „Венити Феър“.

— Какво ще правим тогава?

Пеги погледна остатъците от ирландската закуска, които започваха да изстиват в чинията й.

— Да си купим ирландския еквивалент на „Алка-Зелцер“ и да обмислим следващата си стъпка.

— Внимателно обаче — каза Холидей.

— Много внимателно — съгласи се Пеги.

Док Холидей и Пеги Блексток стояха на горната палуба на малкия ферибот и се взираха в немския бряг, ширнал се отвъд голямото езеро. Тук то се наричаше Бодензее, докато швейцарците го бяха кръстили Констанс.

Намираха се на около миля от кея на Фридрихсхафен, но не успяваха да видят нищо заради стената от сива непрогледна мъгла, която бе скрила хоризонта и затъмнила слънцето. На всеки няколко секунди сирената за мъгла на ферибота издаваше протяжен вой, който отекваше сред непрогледната пелена от ситни водни капчици и прозвучаваше като безответни любовни призиви на отдавна изчезнали морски чудовища. Поради мъглата едва се виждаха дори мастиленосините води на алпийското езеро, в които се врязваше носът на ферибота.