Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Оставиха ландроувъра на паркинга пред един супермаркет от веригата „Сейнсбъри“ в Лемстър и отидоха пеша до гарата. След двайсет минути се качиха на влака за Крю, графство Чешир, където се прекачиха на друг влак, който ги отведе до фериботния терминал в Холихед, Уелс.

Без да се бавят, преодоляха формалностите, изисквани от митницата на Нейно Величество, и се качиха на борда на високоскоростния ферибот на „Стена“, катамаран, задвижван от два реактивни двигателя „Ролс-Ройс“, който приличаше повече на гигантска синьо-бяла кутия за обувки, поставена върху кънки, отколкото на плавателен съд.

Интериорът на кораба бе декориран в стил, напомнящ за казината в Лас Вегас, чак до терминалите за видеопокер, грейналите в неонови светлини слотмашини и неизменния музикален фон, издържан в стил, който някои биха определили като „асансьорен“ и който не бе в състояние да заглуши рева на реактивните турбини, скрити дълбоко във вътрешността на корпуса.

Из салона се щураха кресливи и сополиви ирландски хлапета, които молеха майките и бащите си за някое и друго евро, което да похарчат при „едноръките бандити“, докато уморените им родители дремеха в тапицираните с винил кресла, наподобяващи самолетни седалки, вперили погледи в бурното стоманеносиньо Ирландско море, изтощени от деня, прекаран в обикаляне из аутлетите на Холихед в търсене на маратонки и дрехи за новата учебна година.

Деветдесет минути по-късно, след като изминаха шейсетте мили открито море, които разделяха двата острова, стигнаха в Дънлиъри, древно пристанище, използвано някога от викингите като база за набезите им към английския бряг. През 1821 година името му било променено на Кингстаун в чест на визитата на крал Джордж IV, след което — точно сто години по-късно — отново било променено на Дънлиъри в резултат на извоюваната независимост на Ирландия.

Холидей и Пеги слязоха от ферибота изтощени до смърт и огрени от последните лъчи на залязващото слънце минаха по пешеходния мост над Харбър Роуд, после затътриха уморените си крака по безкрайния низ от стъпала, за да стигнат до перона, та да хванат влака за Дъблин. Междуградският експрес ги остави на гара „Конъли“ в ирландската столица, разположена само на десетина километра северно от Дънлиъри. Наредиха се на опашката за таксита и след малко потеглиха към центъра на града.

Последваха съвета на таксиметровия шофьор и се настаниха в „Стантън“, три елегантни градски къщи от епохата на крал Джордж, превърнати в хотел, от който се разкриваше великолепна панорама към огромния, потънал в пищна зеленина и опасан с ограда от ковано желязо правоъгълник на парка „Сейнт Стивънс Грийн“. Часовникът отмери десет часа. Двамата заключиха вратата на стаята си, строполиха се в леглата си и за секунди потънаха в сън както си бяха с дрехите.

Когато на следващата сутрин Холидей се събуди, леглото на Пеги беше празно. Тя се върна след двайсетина минути със златистозелен плик от „Дънс“ и две големи картонени чаши кафе от „Сиатълс Бест“. Влезе в банята, за да разопакова тоалетните принадлежности, докато Холидей отпиваше с наслада от кафето.

— От другата страна на парка има голям търговски център — извика тя. — Трябва да се отбием по-късно и да напазаруваме.

— Добра идея — съгласи се Холидей. Куфарите им бяха останали в багажника на взетата под наем тойота, паркирана в двора на Кар-Харис. В момента не разполагаха с друго, освен с паспортите и портфейлите си.

Пеги надникна от банята.

— Ще си взема бърз душ. Защо не слезеш долу и не поръчаш закуска?

— Добре — каза Холидей.

Тя се върна в банята, затвори вратата и след броени секунди той чу плискането на душа. Допи кафето и излезе от стаята, като не пропусна да заключи. Слезе долу по елегантната вита стълба и мина през няколко свързани коридора преди най-сетне да се озове в ресторанта на хотела. Помещението бе малко, боядисано в натрапчиво червено. Червени стени, червен килим, червена кожена тапицерия на столовете. Няколкото прозореца предлагаха изглед към оживения сутрешен трафик около парка.

Беше почти единайсет и помещението бе съвсем празно, с изключение на седналия в един ъгъл възрастен свещеник, който пиеше кафе и четеше „Католически седмичник“. Холидей се настани на маса до един от прозорците; ставите го боляха от нощта, прекарана на прекалено мек матрак.

Мигом се появи сервитьорка, облечена във възможно най-идиотската ирландска интерпретация на униформата на френска домашна прислужница, чак до украсените с безброй воланчета престилка и миниатюрна шапчица. Табелката с името й уведомяваше гостите на хотела, че се казва Надин. Имаше продълговато като на гризач лице и прошарена коса, сплетена на стегнати африкански плитчици. Ефектът от тях бе аналогичен на ботокс, тъй като опъваха кожата на челото й и извиваха по болезнен начин дебелите й тъмни вежди, които преливаха в една над дългия й нос. Отдавна бе прехвърлила петдесетте и изглеждаше безкрайно отегчена. В лявата си ръка носеше термокана, пълна с кафе — държеше я като оръжие.