Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Холидей пусна тялото на пода, пристъпи напред и затвори вратата. Върна се назад и прескочи мъртвеца, без да изпуска от ръце готовия за стрелба автомат. Наведе се, взе маузера, пусна го в джоба на сакото си и приклекна.

Колко стрелци оставаха, трима или само двама? Не се чуваше нито звук. Колкото и стрелци да се бяха спотаили отвън, несъмнено бяха чули неочакваните силни изстрели от маузера и бяха разбрали, че нещо се е объркало. Холидей претегли на ръка автомата и се усмихна мрачно. Нещо наистина се бе объркало, само че не в неговите планове. Да, старият ветеран може и да бе ръждясал мъничко, но затова пък беше въоръжен до зъби.

— Добре ли си? — подвикна той на Пеги.

— Да — отвърна тя.

Той се ослуша. Тишина.

— Идвам!

Кухнята очевидно бе много стара. Имаше огромно огнище от дялан на ръка камък и тухли, както и фурна с формата на пчелен кошер на срещуположната стена. В центъра на помещението имаше огромен плот от кленов дънер с дървени крака, а над него бяха окачени тенджери, тигани, чайници, гърнета и прочие домакински съдове от всякакъв калибър, сред които висяха връзки чесън и билки.

Таванът бе от същото тъмно дърво, почерняло от годините, а подът бе застлан с чамови дъски, широки поне трийсетина сантиметра. Отляво на огнището и високо в стената имаше малък прозорец, а покрай една от стените бяха наредени няколко бюфета от викторианската епоха.

Само електрическите уреди бяха относително модерни: заоблен хладилник с бели емайлирани повърхности, произведен през четирийсетте, и още по-стара газова печка. Нямаше миялна машина. Полиците бяха лакирани, мивките бяха от галванизиран метал.

Между чешмата и прозореца имаше тясна врата, която изглеждаше не на място. Извеждаше на север към дърветата, надвиснали над алеята, по която се стигаше до „Л’Еспоар“. На гвоздей, забит в рамката на вратата, висеше тежка халка с ключове. Холидей завари Пеги зад кленовия плот, здраво стиснала касапски сатър. Тя впери поглед в автомата в ръцете му.

— Откъде го взе?

— Няма значение.

— Старецът е мъртъв, нали? — попита Пеги. — Не можах да го видя отблизо, но е мъртъв, нали?

— Да, мъртъв е — отвърна Холидей.

— Ама че лудост! — Младата жена дишаше тежко, очите й бяха широко отворени.

— Мечът — каза Холидей. — Трябва да е свързано с меча, не може да е нищо друго.

— Те го убиха — промълви Пеги.

Гърдите й се повдигаха и спускаха бързо, адреналинът явно бушуваше в тялото й. Холидей познаваше това усещане. То може да те накара да се увлечеш, да изгубиш преценка, да те накара да направиш нещо, да предприемеш някакъв ход, какъвто и да било ход, вместо да останеш на място, да не изоставиш позицията си и да пресметнеш всички плюсове и минуси на ситуацията.

— Навън има поне двама, а може би дори трима стрелци. Сигурно са ни проследили още от летището. Бяха подготвени и ни очакваха.

— Смяташ, че Броудбент ни е заложил този капан? — попита смаяно Пеги.

— Трябва да има някаква връзка. Сега обаче не е моментът да се тревожим за това. Първо трябва да се измъкнем живи оттук.

— Амин, дай боже! — каза Пеги. — Но как?

Холидей посочи с цевта на автомата тясната врата.

— Тази врата води до зеленчуковата градина. Видях я, когато идвахме. Градината е разположена между каменния хамбар и страничната стена на къщата.

Постройката бе квадратна, всяка от страните й бе дълга по четири метра. Беше „повдигната“ върху големи камъни с формата на гъби, които я предпазваха от влагата и гризачите, а конусовидният й покрив бе застлан със слама. Нямаше прозорци, а само широка дъсчена врата от едната страна. Разстоянието между земята и пода беше прекалено тясно и неудобно, за да бъде стрелкова позиция на снайперист, така че нападателите им едва ли покриваха този участък от фермата. Успееха ли да излязат от кухнята, точно пред тях, отвъд зеленчуковата градина, се намираше хамбарът, а на двайсетина метра западно от него се издигаха дърветата, които разделяха „Л’Еспоар“ от главния път.

Взетият под наем автомобил и ландроувърът бяха паркирани на десетина метра вдясно, като ландроувърът скриваше тойотата от погледа им. Английската машина бе с четири врати и десен волан, японската — само с две врати. За да влезе някой в тойотата не от шофьорската, а от другата врата, трябваше да заобиколи колата от другата й страна, което щеше да го изложи на убийствен обстрел.

— Къде са ключовете за колата под наем? — попита Холидей.

— В чантата ми — отвърна Пеги.