Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

От години никой не се бе обръщал към Холидей с „младежо“ и той се усмихна.

— Знаете за меча? — попита изненадано Пеги.

— Разбира се, че знам за меча, млада госпожице. Зная за него още от времето на Пощальон. От хиляда деветстотин четирийсет и първа или там някъде.

— Пощальон — повтори Холидей, който едва сега направи връзката. — Снимката ви с Хенри на стената в кабинета му!

— Точно така — каза Кар-Харис. — Не беше кой знае каква тайна. По онова време двамата с Хенри работехме във военноморското разузнаване с младия Флеминг, същия, който написа онези долнопробни шпионски книжлета.

— За Джеймс Бонд — подсказа му Пеги.

— Аха — кимна Кар-Харис и пресуши чашата си. Остави я на малката масичка до креслото си, сетне порови в джоба на жилетката си и извади пакет цигари без филтър и запалка. Запали една цигара, дръпна си силно и се отпусна в креслото.

Гледката беше странна; Холидей бе свикнал да вижда пушачите да се събират на групички в отредените им клаустрофобични гета, наречени „място за пушене“, край офисните сгради, но първо, не бе свикнал да ги вижда в смесена компания и второ, не бе свикнал да вижда осемдесетгодишни пушачи. Кар-Харис определено принадлежеше към друга епоха.

— Какво е Пощальон? — попита Пеги.

— Нещо, заимствано сякаш от романите на Сесил Скот Форестър за капитан Хорейшо Хорнблоуър — отвърна Кар-Харис с щастлив смях. — Брилянтна хирургическа операция.

Пеги се намръщи объркано.

— Какво сте оперирали?

— Един кораб — отвърна старецът. — Италианският лайнер „Херцогинята на Аоста“. Подозирахме, че го използват като снабдителен кораб за германските подводници в Атлантика. Беше акостирал на остров Фернандо По близо до Гвинея, край западното африканско крайбрежие. Мисля, че сега островът се казва Биоко или нещо подобно.

Холидей се зачуди какво ли общо има всичко това с меча, но запази мълчание и позволи на стария професор да си припомни младостта.

— Името Пощальон беше по-скоро шега — продължи Кар-Харис, след като дръпна от цигарата. — Така наричаха студентите от колежа Мъртън в Оксфорд, а всички ние бяхме от друг оксфордски колеж — Бейлиол. Сега ми се струва глупаво. Те организираха цялата работа, включително „Придворна дама“.

— „Придворна дама“? — попита Пеги.

— Траулер от Бриксъм — обясни Кар-Харис, — част от Отряд №62 на командосите. Специални операции и прочие. Онези неща, които Флеминг и дружките му обожаваха, е, всъщност обичаха да планират, да разработват операциите, но не и да участват лично в тях.

— Ленард Гайз и Доналд Мичи — каза Холидей, — останалите двама от онази снимка, на която сте вие и вуйчо Хенри.

— Точно така. — Кар-Харис кимна. — Както и да е, „Херцогинята на Аоста“ бе във Фернандо По. В Малабо, мисля, че така се наричаше пристанището. Отвратителна дупка. Ужасно блато. Корабът беше там в компанията на два немски траулера, уж намерили убежище в пристанището по време на войната. Основната ни задача бе да вкараме „Придворна дама“ в пристанището, да пленим „Херцогинята“ и да я откараме на буксир до Лагос. Двамата с Хенри отидохме в града, за да напием капитана и екипажа му, докато нашите хора отмъкнат кораба им. Интересувахме се от кодовете, разбира се, не от самия кораб, но пък той си беше допълнителен бонус.

— Какви кодове? — попита Холидей.

— Kurzsignalheft — обясни Кар-Харис. — Немските книги с кодове. По това време вече разполагахме с „Енигма“, но Kriegsmarine, немският военноморски флот, разполагаше с доста кодови книги и ги сменяше непрекъснато. Тези, които успяхме да отмъкнем от „Херцогинята“, бяха първите, с които се сдобиха шифровчиците в Блечли Парк.

— Щабът на британските криптоаналитици — вметна Холидей.

— Точно така — каза Кар-Харис. — И двамата — Гайз и Мичи — работеха там. После правиха някакви шантави научни експерименти с компютри.

— Не разбирам какво общо има това с меча на дядо Хенри — отбеляза Пеги, на която разказът на възрастния професор очевидно бе досадил.

— Аха! — възкликна Кар-Харис. — Писмото!

— Писмото?

— Обичайният маршрут на „Херцогинята“ бе между Генуа и Аржентина и обратно. Избухването на войната заварило кораба насред Атлантическия океан, по време на обратния курс към Италия. Съгласно обичайната практика корабната компания наредила всичките й плавателни съдове да се отправят към неутрални пристанища. В случая с „Херцогинята“ това беше Фернандо По. Сред пътниците на борда бил някой си Едмунд Кис, псевдоархеолог и дружка на Хитлер. Той бил в Буенос Айрес във връзка с онези нацистки глупости за присъствието на арийската раса на Антарктида. Открихме писмото в една от каютите на горната палуба. Хер Кис явно бе забравил да го вземе със себе си… Той беше специалист по Южна Америка, или поне така се представяше, ако не ме лъже паметта. Писмото бе подписано от Ханс Райнхарт, така наречения директор на изследванията върху праисторията на германския народ, назначен лично от Химлер, и в него се споменаваше името на друг археолог, италианец, Амедео Маури, и някакъв меч, който той открил по време на разкопки в Помпей. Маури беше убеден, че произходът на меча е тамплиерски. Очевидно Маури е споменал за меча пред самия Мусолини и го е предложил като идеален подарък, който да бъде поднесен на Хитлер при следващата им среща. Хенри беше много развълнуван от писмото.