Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

До постройката в холандски стил бяха паркирани два стари фолксвагена, а един още по-стар морис бе качен на трупчета до хамбара. Встрани от къщата пък бе паркиран сравнително нов, но ужасно окалян ландроувър. Встрани се виждаше езерце, което се задушаваше от избуялите плевели и камъша по бреговете му. Всичко това бе оградено от ветрозащитен пояс, образуван от дървета, жив плет и подивели храсталаци.

— Положението изглежда безнадеждно — рече Пеги, когато паркираха до ландроувъра.

Слязоха от колата и застанаха пред фермерската къща, окъпана от лъчите на следобедното слънце. Тя представляваше същия необикновен миш-маш, както и останалата част на имението: централна сграда с покрив от каменни плочи и слама, долепена до нея разкривена дървена пристройка, която като нищо можеше да е от XVI или XVII век, и още една, „модерна“ тухлена пристройка, най-вероятно от ранната викторианска епоха, всичко това свързано с паянти и греди и цялото покрито с кръпки в мазилката. При беглия си оглед Пеги и Холидей не успяха да открият нито една врата или прозорец, които да не са се изметнали.

Имаше три врати и трябваше да решат на коя да почукат. Холидей избра най-представителната на вид, скована от дъбови дъски, с железни панти и почерняло от времето дърво.

Миг по-късно чуха провлачени стъпки, а сетне и проскърцването на тежко резе. Вратата се отвори. Мъжът, застанал на прага, бе висок, макар и леко прегърбен, с оредяла коса, която някога май е била руса, а сега бе придобила някакъв странен оттенък на никотиново сиво. Изглеждаше на около осемдесет, но личеше, че преди много години е бил истински красавец. Върху дългия му орлов нос бяха кацнали очила за четене с червена полурамка, раздърпаната му плетена жилетка се бе простила с едно-две копчета, а раираната бяла риза под нея, както и омачканите памучни панталони, бяха изцапани с боя. Чехлите на краката му обаче изглеждаха скъпи, а в лявата си ръка мъжът държеше чаша с два пръста кехлибарена течност.

— Да? — каза той.

— Сър Дерек Кар-Харис?

— Господин Кар-Харис е достатъчно — смутено отвърна той. — Това обръщение „сър“ ме кара да се чувствам като дребен провинциален благородник от романите на Удхаус. Например сър Уоткин Басет в „Законът на Устър“. А вие сте?

— Джон Холидей и Пеги Блексток.

Лицето на англичанина грейна от радост.

— От Америка? Племенникът на Хенри Грейнджър и неговата внучка, нали?

— Точно така — отвърна Холидей.

— Чудесно! — възкликна Кар-Харис. — Влизайте! — Отстъпи встрани и с ръката, с която държеше чашата уиски, им направи знак да влязат.

Озоваха се в къс коридор, от двете страни на който се издигаха лавици с книги. Кар-Харис затвори вратата зад тях, като не пропусна да сложи резето, и ги въведе в просторна дневна. Гредите на високия таван бяха ръчно одялани и дебели над половин метър.

По стените бяха окачени картини, до една маслени, които можеха да бъдат причислени към британската романтична школа от началото на XIX век: идилични селски пейзажи, сцени с пищни млекарки, лодки, подмятани от бурните вълни в стила на Търнър… Всяко местенце, свободно от картини, бе запълнено с грубо сковани библиотеки. Между две от тях бе разположен висок викториански шкаф за оръжие със стъклена вратичка. В стаята се носеше едва доловим дъх на плесен, който идваше или от книгите, или от мухлясалата слама на покрива.

Пеги сбърчи нос.

Мебелите бяха стари, износени и непретенциозни. Два фотьойла и две канапета образуваха зле очертан кръг около килима с овална форма, разположен пред огромната каменна камина. До едната стена бе долепено голямо бюро със стара електрическа пишеща машина и купища книги и документи. Кар-Харис се настани в едно от креслата и махна с ръка на Пеги и Холидей да седнат на някое от канапетата. Те седнаха.

— Как е скъпият Хенри? — попита Кар-Харис. — Надявам се, че е добре, макар че на тази възраст не би трябвало да имаме кой знае какви очаквания.

— Той почина — каза Холидей.

— О, боже! — възкликна Кар-Харис. Отпи голяма глътка уиски и въздъхна. — Е, беше много възрастен — заключи философски. — Като мен. — Отпи отново и се зарея в мислите си. След няколко секунди продължи: — Видяхме се неотдавна. На онзи обяд в колежа.

— През март — каза Холидей.

— Точно така — съгласи се възрастният мъж.

— Затова сме тук — каза Холидей.

— Аха. — Кар-Харис кимна. — Значи сте намерили меча. Браво, младежо, браво! Хенри беше сигурен, че ще се справите!