Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Обаче… — замисли се професорът — може изобщо да не става въпрос за джуджето Алберих, а за светеца.

— Светец? — поинтересува се Пеги.

— Един момент — каза Брейнтрий, стана от бюрото и затърси в купчините книги на пода. Не откри нужната му, така че продължи да рови из лавиците по стената, като не спираше да мърмори нещо. От време на време измъкваше някоя книга, оглеждаше я и я връщаше обратно.

— Аха! — възкликна най-сетне. — Намерих те!

— Какво? — попита Холидей.

— Това! — каза Брейнтрий и му подаде дебел том с твърди корици.

Холидей прочете заглавието: „Светецът тамплиер Алберик от Сито и възходът на Ордена на цистерианците“. Погледна под заглавието. Името на автора — сър Дерек Кар-Харис, бе придружено от множество съкращения, сред които D. Litt. Oxon и КСВЕ — рицар-командор на Ордена на британската империя, при това по-достоен от Пол Маккартни, да речем, и с докторат от Оксфорд. Впечатляващо. А и името звучеше странно познато.

— Смятате, че върху меча е изписано името на този Алберик?

— Струва ми се логично, особено като се има предвид, че латинската дума fecit може да означава както „направен от“, така и „направен за“.

— Направен за Алберик в Пелерин — каза Пеги.

— Възможно е да става въпрос и за игра на думи — предположи Брейнтрий, взе книгата от Холидей и прелисти азбучния показалец на последните й страници. — Съобщението е било предназначено за Алберик, а мечът е бил изкован в Пелерин с единствената цел да му се предаде важно съобщение. По това време той най-вероятно се е намирал в абатството Сито.

— Къде е това? — попита Пеги.

— Във Франция — отговори Брейнтрий. — Южно от Дижон. — Кимна сякаш на самия себе си, сетне прокара пръст по азбучния показалец и спря. — Ето го! — възкликна триумфално. Върна се до бюрото си и взе една от снимките, които бе направила Пеги, погледна я, после я подаде на Холидей. Беше близък кадър на символите върху ръкохватката на меча и надписа.

— De laudibus novae militiae, адресирано до Юг дьо Пайен, първия велик магистър на тамплиерите и приор на Йерусалим.

— Не разбирам — призна Холидей.

— Инициалите D. L. N. M. De laudibus novae militiae. Това е прочуто писмо, написано от Бернар от Клерво 15 15 Писмото, озаглавено De laudibus novae militiae (Похвала на новото рицарство), е апология на създаването на религиозен военен орден, в която Бернар от Клерво заявява, че е не само оправдано, но и похвално вдигането на меч в защита на невинните и на църквата. В него той пише: „Рицарят тамплиер е наистина безстрашен рицар, защитен от всички страни, защото душата му е защитена от бронята на вярата, а тялото му е защитено от бронята от стомана. Така той е двойно въоръжен и не се бои нито от демони, нито от хора“. — Б.пр. и адресирано до Пайен, основателя на тамплиерския орден. Това е ключът към кода. — Той замълча за миг. — Има и още нещо.

— Какво? — попита Холидей, изпълнен с вълнение, тъй като бледите улики от далечното минало започнаха да се промъкват в настоящето подобно на привидения, чиято загадка скоро ще бъде разбулена.

— Пчелите — каза Брейнтрий и посочи изображението на снимката. — Във Франция Алберик от Сито бил смятан за светец покровител на пчелите и пчеларите.

Пеги взе книгата от бюрото на професора.

— Това име ми е познато — каза замислено. — Аха! Снимката в кабинета на дядо Хенри! Онази, която е била направена в Кайро или в Александрия през 1941 година! Един от мъжете на нея е Дерек Кар-Харис!

— Който отишъл в Оксфорд — добави Холидей, вперил поглед в корицата на книгата в ръцете й.

— И който върху поканата за обяда в Оксфорд написал указанията как дядо да стигне до къщата му в Лемстър — завърши усмихната Пеги.

Брейнтрий изглеждаше объркан.

— Пропуснах ли нещо?

След като престояха в Торонто по-малко от двайсет и четири часа, Пеги Блексток и Джон Холидей взеха нощния полет на „Бритиш Еъруейс“ от международното летище „Пиърсън“ до лондонското „Хийтроу“ и пристигнаха в Англия в девет сутринта. От телефонния разговор с кабинета на Дерек Кар-Харис в Оксфорд научиха, че професорът е в лятна ваканция, която прекарва в провинциалното си имение, и не желае да бъде обезпокояван. Затова от кабинета му любезно, но категорично отказаха да им предоставят адреса или номера на личния му телефон. Позвъниха на номера, който бяха открили в бележника на вуйчо Хенри, но никой не вдигна, затова предположиха, че това е телефонът в оксфордския дом на професора.

След като кацнаха на „Хийтроу“, взеха метрото и пристигнаха на гара „Падингтън“. Там се отбиха в ресторанта на гарата, където им поднесоха отвратителна закуска, рекламирана като наденички с яйца, но оказала се нещо съвсем различно, и изпиха по чаша също толкова отвратително кафе. След като заситиха глада си, взеха влака за Уелс и три часа по-късно се озоваха в общинския център Лемстър.