Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Ти май наистина знаеш всичко, нали?

— Казах ти вече, чета много.

— Митично джудже, което кове вълшебни мечове. Ей, Док, това да не ти е „Властелинът на пръстените“? Да поговорим за по-реални неща.

— Кажи го на Адолф. Алберих бил митичното джудже, което охранявало съкровището на нибелунгите в операта на Вагнер, между другото, любимата опера на Хитлер.

— Добре. Това е тамплиерски меч, изкован от митично джудже, който е принадлежал на един немски диктатор, който освен меломан и мегаломан бил и масов убиец.

— Всъщност не е бил немец — поправи я Холидей. — Хитлер е бил австриец.

— Добре, но пак те питам: къде ни отвежда това?

Холидей не отговори. Взе навитата на спирала лента, огледа я внимателно, после прокара палец по цялата й дължина. Усмихна се.

— В Канада — каза той. — Ще ни отведе в Канада.

Пресякоха границата при Ниагара Фолс с взетата под наем кола на Пеги и се отправиха на североизток, следвайки бреговата линия на езерото Онтарио. Шофираха под безоблачното лятно небе в продължение на час и половина, преди да навлязат в Торонто. И двамата не бяха идвали тук и останаха изненадани от мащабите на града. В действителност Торонто бе петият по големина град в Северна Америка, населението му надхвърляше шест милиона души, а самият град се простираше по протежение на близо петдесет километра по крайбрежието на езерото Онтарио и заемаше площ от шестстотин квадратни километра, територия, принадлежала някога на индианците от племето алгонкин.

Пеги Блексток и Док Холидей оприличиха града на по-чиста и поддържана версия на Чикаго, с модерно метро вместо с остаряла надземна железница. Над брега на езерото се извисяваше огромна бетонна кула, която според Холидей бе напомпана със стероиди версия на Космическата игла в Сиатъл. Видяха и покрит стадион, който според Пеги приличаше на гигантски ванилов кейк. Настаниха се в хотел „Парк Хаят“, разположен на две преки от идеалния център, мястото, където се пресичаха Блор стрийт и Йонг стрийт, разделящи града на източна и западна половина и на идеален и широк център.

Точно срещу хотела, от другата страна на Блор, се издигаше Кралският музей на Онтарио, издържан в псевдонормански стил. Със своите кули и внушителна колонада пред централния вход той приличаше повече на съдебна палата, отколкото на образователна институция. Неотдавна управата на музея бе осенена от безкрайно мъдрата идея да модернизира сградата и бе наела за целта съответния архитект. Резултатът бе огромна пристройка от стъкло и стомана, която приличаше на кристална друза или на извънземен космически кораб, паднал на земята и запоен за фасадата на старата сграда.

По диагонал от хотела бе разположена още една сграда, издържана в същия стил, но с доста повече колони по фасадата. Подобно на голяма част от сградите в историческия център на града, и тя беше част от университета на Торонто. На последния й етаж бе разположен университетският Център за средновековни изследвания, истински лабиринт от кабинети, който — с целия този прахоляк, кънтящи коридори и проскърцващи дъсчени подове — спокойно би могъл да послужи за декор на някоя екранизация по Дикенс.

Кабинетът на Стивън Брейнтрий отговаряше на представата за работно място на професор по средновековна история: купища книги, папки и листове хартия покриваха всяка хоризонтална повърхност, полици, увиснали под тежестта на томовете, кантонерки с преливащи от листа папки, картонени кутии на пода и една умираща аспидистра, наречена още семейно щастие, поставена върху радиатора — единственото й спаружено пурпурно цветче се бе извило към тесния, отдавна немит прозорец. Самият Брейнтрий обаче изглеждаше по съвсем различен начин. На вид бе около трийсет и пет, тъмната му коса се спускаше до раменете, а интелигентните му черни очи бяха скрити зад модерни очила „Прада“. Беше облечен с джинси и бяла тишъртка под скъпа на вид зелена копринена риза с къси ръкави.

Оказа се, че Брейнтрий познавал вуйчо Хенри само по репутация и благодарение на няколкото телефонни разговора, които провели преди срещата им през март, но бе шокиран от новината за неговата смърт. Според Брейнтрий Хенри не бил обсъждал с него никакъв меч по време на посещението си през пролетта, но изглеждал доста заинтригуван, когато Брейнтрий му съобщил, че наскоро в архивите на Ватикана били открити сведения, които предполагали съществуването на сложна кодираща система, изобретена по време на първите кръстоносни походи. Въпросната система използвала „общ дешифратор“. Обикновено дешифраторите били текстове, известни както на подателя, така и на получателя на кодираното съобщение. Шифраторите пък обикновено били вариации на древногръцката система, известна като скитали .