Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Вчера попитахте за меча.

— Глупости! — възкликна Броудбент и щракна с пръсти във въздуха. — Случайно съвпадение!

— Вуйчо ми е открил меча през 1945 година. Пазил е находката си в тайна повече от шейсет години. Защо според вас го е направил?

— Нямам представа — отвърна Броудбент.

— Баща ви не го ли е споменавал?

— Не. Както ви уведомих вчера, научих за съществуването му едва след като поех практиката на баща ми и прегледах записките му по отношение на завещанието на вашия вуйчо.

— А защо баща ви също е пазил в тайна съществуването на меча?

— Нямам представа — отвърна Броудбент с въздишка. — Зная само, че мечът е бил много важен за него.

— И въпреки това никога не е правил опит да се сдобие с него.

— Да. Вероятно не е знаел, че мечът все още е у вуйчо ви.

— Можел е да го попита.

— Очевидно не го е направил, или поне аз не разполагам с информация да го е правил.

— Казахте, че баща ви и вуйчо ми са били заедно, когато са открили меча.

— Точно така.

— Твърдите ли, че баща ви има някакви права върху меча?

— Вашия вуйчо го е откраднал от него.

— И той се е опитал да си го върне?

— Не говорете глупости!

— Какво е правил баща ви в Берхтесгаден?

— Бил е майор от Трета пехотна дивизия. Бил е адютант на командира й, генерал-майор Джон О’Даниъл.

— Вуйчо ми никога не е служил в Трета дивизия — възрази Холидей. — Дори не е бил в армията.

— Точно така — отвърна Броудбент. — Прикритието, което е използвал, му осигурявало самоличност като цивилен консултант в Управлението за паметниците, изящните изкуства и архивите, създадено от Съюзниците с цел опазване на културните шедьоври в зоната на бойни действия. Вуйчо ви всъщност е бил служител на генерал Донован в Бюрото за стратегически операции, предшественика на ЦРУ. — Броудбент замълча за миг. — Предполага се, че е проявявал по-голям интерес към разузнаването, отколкото към откриването на откраднати от нацистите произведения на изкуството.

— Явно знаете доста неща за вуйчо ми.

— Положих усилия да го проуча.

— Защо?

— На първо място, защото беше клиент на баща ми.

— Не разбирам — обади се Пеги. — Ако дядо ми е откраднал този меч от баща ви, защо ще избере тъкмо него за свой адвокат?

— Били са приятели — обясни й Броудбент. — Доколкото зная, са преживели доста неща заедно.

— Никога не съм чувал вуйчо Хенри да споменава името му в друг контекст, освен като свой адвокат — каза Холидей. — А и в кореспонденцията му не открих нищо, което да ме накара да повярвам, че наистина са били приятели.

— В такъв случай, предполагам, че не сте познавали вуйчо си достатъчно добре. — Броудбент сви рамене. — Но случилото с нищо не променя обстоятелството, че в ръцете ви се намира вещ, която по право принадлежи на моето семейство.

— Докажете го — каза Холидей и се изправи. Пеги също стана от стола си. Броудбент не помръдна от мястото си.

— Мога да ви предложа много лесно и изгодно решение — каза адвокатът и въздъхна повторно. — Можете просто да ми продадете меча, в края на краищата той няма никаква друга стойност, освен финансова. А това би означавало много за баща ми.

— Мислех, че той е non compos mentis, че страда от Алцхаймер и разсъдъкът му изневерява — каза Пеги. — Как може да го интересува един меч?

— Мечът означава много и за мен — добави Броудбент.

— Точно в това е въпросът — усмихна се Холидей. — Искам да разбера защо този меч означава толкова много за вас. Какво ви е накарало да опожарите нечий дом, за да се доберете до него. — Обърна се и напусна кабинета на адвоката. Пеги го последва.

Върнаха се в „Уайт Ин“ и си поръчаха закуска. Холидей избра бъркани яйца и препечени филийки без масло, а Пеги се спря на гофрети с боровинки и сметана, гарнирани с бекон и пържени картофи. И двамата си поръчаха кафе.

Холидей я наблюдаваше как яде, смаян от количествата храна, които поглъща.

— И никога не качваш дори един килограм?

— Никога — отвърна тя, докато поставяше резенче бекон върху пропитата със сироп гофрета.

— Мразя те — каза Холидей с любов.

— Аз съм ти племенница — отвърна закачливо Пеги, преди да лапне поредната хапка и да започне да дъвче с наслада. — Не ти е позволено да ме мразиш. Това просто не е редно, не е според правилата.

— Не си ми пряка племенница. И в случая важат съвсем различни правила.

— Да бе, да — отвърна Пеги и боцна с вилицата си няколко картофчета.

— Един застрахователен статистик ми каза веднъж, че всеки от нас го очакват един прелез и един товарен влак. Всичко е въпрос на време — заяви Холидей. — Може би няма да е зле да намалиш холестерола.