Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Холидей бодна с вилицата си една скарида.

— Ти си млада. Аз съм стар. Трябва да следя теглото си.

— Аз съм като колибри — обясни Пеги, докато взимаше парче картоф. — Храната, която изяждам всеки ден, трябва да е равна на теглото ми, в противен случай ще умра от глад. — Лапна и няколко бобчета. — Освен това, Док, ти не си стар и дебел, ти си фин, изискан.

Холидей я погледна с любов. Облечена в джинси и тениска, Пеги спокойно би могла да мине за първокурсничка в университета. Той, от друга страна, беше почти съвсем побелял, четеше с очила, носеше стелки на „Д-р Шол“ и от време на време усещаше рязка болка в ставите. Пеги все още се намираше в утрото на своя живот, докато той бе в ранната привечер на своя, или с други думи, принадлежаха към различни светове.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна тъжно той.

„Кой беше казал, че младите пропиляват младостта?“

— Джордж Бърнард Шоу — каза той.

— Какво? — попита Пеги.

— Нищо — отвърна Холидей.

Пеги отряза поредното парче от ребърцата.

— Като стана въпрос за старост, сетих се за дядо Хенри и неговата секретарка.

— Невинаги е бил стар.

— Не я споменава в завещанието си.

— Не съм изненадан. Завещанията са публични документи, а тя очевидно държи на дискретността. — Той сви рамене. — Освен това може вече да се е погрижил за нея.

— Какво имаш предвид?

— Когато влязохме във факултета, тя четеше екземпляр от „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“.

— Е, и?

— Беше първо издание.

— Смяташ, че дядо й го е подарил?

— Вероятно. Още ли носиш онази джаджа, блекбърито?

— Нарича се персонален дигитален асистент или джобен компютър — превзето обясни Пеги, топна нова хапка от ребърцата в соса от хрян и я лапна. — А понякога и крекбъри, заради способността му да пристрастява потребителите към себе си, както го прави кокаинът.

— Та носиш ли го?

— Винаги — отвърна Пеги, остави вилицата, порови в старата си чанта, тип куриерска или пощальонска, която ползваше вместо дамска, и извади малък плосък правоъгълник от черна пластмаса.

— Виж дали ще успееш да откриеш колко струва първото издание на „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“.

Пеги натисна няколко клавиша само с палци. Устройството напомняше на Холидей за всезнаещите черни правоъгълници от космическия епос „2001: Космическа одисея“. „С тази разлика — помисли си той, — че 2001 г. отдавна отмина, правоъгълникът днес се побира в една ръка, а сега ние сме маймуните.“

Пеги се облещи и възкликна смаяно:

— Дванайсет хиляди и петстотин долара!

— Какво ти казах? — попита Холидей и лапна поредната скарида. — Най-вероятно книгата не е единственият му подарък за нея.

— Това ми прозвуча като реплика на братя Маркс.

— Говоря сериозно.

— Сигурно я е обичал — каза Пеги. — Чудя се защо така и не са направили връзката си официална.

— Може би не е искала да се омъжва. Може на него да му е харесвало статуквото. — Холидей сви рамене. — Вероятно никога няма да разберем. Децата така и не опознават истински своите родители, а това важи с двойна сила за племенниците и внучките.

— И какво ще правим сега? С меча и всичко останало?

— Не съм сигурен. Мястото на меча е в музей, в това съм убеден. А можем и да го продадем, ако желаеш. При всички случаи ще струва повече от „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“.

— Не ми трябват тези пари.

— И на мен — каза Холидей.

— Защо не го подарим на музея от името на дядо? — предложи Пеги.

— Чудесна идея — съгласи се Холидей.

— Ами къщата?

— Искаш да я продадем?

— Разполагам с тристаен апартамент в Ню Йорк, в който прекарвам съвсем малко време. Ти живееш в Уест Пойнт. Ние сме единствените наследници. Няма къде да прибера половината от нещата в къщата.

— Съгласен.

— Какво ще кажеш за търг?

— Звучи ми добре — каза Холидей, макар идеята да сортира вещите, принадлежали на вуйчо му, изобщо да не му допадаше. Историята е едно, но личната история е нещо съвсем друго. Запита се дали да не съобщят дискретно на госпожица Бранч, че е добре дошла да си вземе нещо за спомен от къщата, ако желае. А може би бе за предпочитане да оставят нещата такива, каквито са.

— Почерпи ме вместо десерт едно шоколадово мартини в бара, после ще се върнем в къщата и ще решим какво искаме да задържим и какво можем да продадем. Става ли?

— Става — съгласи се Холидей.

Така че след като изпиха два прекалено сладки пенливи коктейла и един голям „Хайнекен“, потеглиха към Харт стрийт, разположена на няколко преки от заведението, но от другата страна на рекичката.