Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Става все по-любопитно, както казала Алиса пред дупката на заека — промърмори Пеги и погледна следващата снимка на стената. — Ето още една с Кар-Харис и дядо Хенри. И двамата са цивилни.

— Къде е направена? — попита Холидей, докато продължаваше да рови из съдържанието на чекмеджето. Откри паспорта на вуйчо Хенри и провери датите. Още беше валиден. На последната страница имаше четири печата: един за влизане в Канада през Ниагара Фолс, входен печат от летище „Хийтроу“ в Лондон два дни по-късно и още един входен печат от Франкфурт, поставен седмица след това. Последният печат показваше, че се е върнал в Съединените щати три седмици след като е влязъл в Германия. Всички печати бяха отпреди три месеца.

— Стоят в едно огромно помещение с гигантски отворен прозорец, през който може да прелети и самолет. В далечината се виждат планини — описа фотографията Пеги.

— Има ли надпис?

— Да. „Бергхоф, 1945“.

— Шегуваш се! — Холидей стана, отиде до нея и огледа снимката. Вуйчо Хенри и Кар-Харис бяха дребни силуети, незначителни фигурки на фона на огромното помещение, в което се намираха. А то наистина бе с гигантски размери. В далечината ясно се открояваха белоснежните върхове на Залцбургските Алпи.

— Подсети ме къде е Бергхоф? — помоли Пеги.

— Не къде, а какво — обясни Холидей. — Бергхоф е името, което Хитлер дава на лятната си резиденция край Берхтесгаден, Бавария, за която спомена Броудбент. Фюрерът се стремял да се представя за човек от народа. Името означава „планинска ферма“.

— Което обяснява знамето, в което бе увит мечът — каза Пеги. — Но какво ли е правил там дядо заедно с този англичанин? Какво изобщо е правил там? — Замълча за миг. — Мисля, че според адвоката баща му е бил заедно с дядо, когато е намерил меча.

— И аз останах с такова впечатление.

— Къде тогава е той?

— Днес изникнаха прекалено много въпроси, свързани с вуйчо Хенри, а отговорите са прекалено малко.

— И какво ще правим?

— Ще продължим да задаваме въпроси — отвърна Холидей.

Холидей излезе от кабинета на вуйчо Хенри. Госпожица Бранч седеше зад бюрото си. Голямата й дамска чанта стоеше в очакване до екрана на компютъра, който вече бе покрит с калъф. Госпожица Бранч четеше книга с твърди корици и бледозелена обложка — изглеждаше доста стара. Холидей не успя да види заглавието. Госпожица Бранч вдигна поглед и затвори книгата, но единият й показалец остана между страниците, за да отбележи мястото, до което е стигнала.

Холидей видя обложката. На нея бе изобразена красива млада жена с дълги кестеняви коси. Отдолу с избелели златни букви бе изписано заглавието: „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“, Луси Монтгомъри. Изненада, изненада — в привидно скучната съсухрена душа на старата секретарка май се криеше романтично момиче. Книгата като че ли се бе озовала тук право от лавицата с детски романи на вуйчо Хенри.

— Да? — попита госпожица Бранч.

— Според паспорта, който открихме, вуйчо ми е пътувал до Канада преди няколко месеца.

— Точно така, през март.

Не й се наложи да направи справка с бележника си. Интересно.

— Имате ли представа къде е бил?

— В Торонто.

— А знаете ли защо?

— Да — отговори госпожица Бранч. — Искаше да се срещне с един свой колега от Центъра за средновековни изследвания към университета на Торонто. Доктор Брейнтрий.

— А след това е заминал за Англия и Франкфурт.

— Да.

— Някаква конкретна причина?

— Разбира се — отвърна госпожица Бранч. — За Обяда на преподавателите.

— Обяд на преподавателите?

— В колежа Бейлиол, Оксфорд. На всеки две или три години организират официален обяд за старшите преподаватели.

— Отишъл е в Англия, за да обядва? — учуди се Холидей.

— Той имаше много приятели в Оксфорд — уточни госпожица Бранч.

— Сещате ли се за някого по-конкретно?

— Не — отвърна тя с леден тон.

— Ами Франкфурт?

— Питате ме дали имам представа защо професорът е бил в Германия?

— Да.

— Нямам представа — отвърна госпожица Бранч. Тялото й се напрегна в иначе удобния ергономично проектиран стол. — Не ми е приятно да ме подлагате на подобен разпит.

— Простете — извини се Холидей. — Не исках да прозвучи по този начин.

— Опасявам се, че прозвуча точно така.

Холидей замълча. В главата му се въртеше някаква мисъл, но за момента не успяваше да я формулира. Преди повече от година на вуйчо Хенри бе поставена диагноза макулна дегенерация, с други думи, зрението му отслабвало. Престанал да шофира. Холидей се опита да си го представи да се вози в автобус на „Грейхаунд“. Не му се връзваше.