Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Пеги.

— Това е Standarte des Führers und Obersten Befelhshabers der Wermacht — отвърна Холидей, превключил мигом на немски. — Личният щандарт на Адолф Хитлер. Неговото бойно знаме. — Замълча за миг. — Да видим какво „съкровище“ е скрито в него.

Пеги колебливо разгърна коприненото знаме и прошепна:

— Невероятно!

— Меч — каза Холидей и огледа оръжието. — Меч на кръстоносец.

Мечът бе дълъг малко над деветдесет сантиметра, с прост кръстовиден предпазител и кръгла контратежест в края на дръжката. Ефесът като че ли бе покрит със стара лакирана кожа, вече почти напълно изгнила от времето — виждаше се навитата около дръжката метална лента. Острието бе дълго седемдесет и пет сантиметра, наточено от двете страни, с плитък канал за отвеждане на кръвта в средата, леко нащърбено.

— Меч на кръстоносец? — учуди се Пеги. — Не ми прилича на такъв.

— Нарича се рицарски меч или къс меч — обясни й Холидей. — Това е средновековният еквивалент на шестзарядния револвер в Дивия запад — работно оръжие за всекидневна употреба. Ченгетата носят пистолети, рицарите са носили тези мечове. Това трябва да е мечът, за който спомена Броудбент.

— Мислех, че мечовете са по-красиви и изящни.

Холидей се наведе и взе оръжието заедно със знамето от Втората световна война. Върху щандарта имаше малък етикет: Kuhn & Hupnau — München. Той се обърна, отнесе меча до бюрото на вуйчо Хенри и го положи внимателно с две ръце.

Изглеждаше неприлично красив в противното си копринено ложе. Блестящ инструмент, предназначен единствено за убиване. И макар възрастта му да бе около хиляда години, бе също толкова смъртоносен, колкото и в деня, в който е бил изкован.

— Красив или не, този меч е принадлежал на богат човек — каза Холидей, след като го разгледа внимателно на светлината.

— Защо мислиш така? — попита Пеги.

— Това е дамаска стомана — отговори той.

— Тоест?

— Виждаш ли вълнистата текстура? — попита Холидей и посочи вълнообразните шарки, наподобяващи копринено моаре, които преминаваха по цялата дължина на острието. — Дамаската стомана била изработвана от специално желязо, внасяно от Индия, а впоследствие и от Персия. Малцина сред най-добрите ковачи и майстори на мечове знаели как да го обработват. Гилдията им наподобявала тайно общество. По време на изработката на меча металът бил диплен на пластове — петдесет или дори сто, подобно на японска катана. Крайният резултат бил толкова здраво и остро оръжие, че можело да пробие всяка броня или ризница. Ако знаеш да боравиш с такъв меч, можеш буквално да разсечеш човек на две. Казват, че дамаската стомана била достатъчно здрава, за да пробие дори камък.

— Мечът в камъка, като в легендата за крал Артур?

— Вероятно оттам води своето начало.

— Дамаск е столицата на Сирия. Откъде един кръстоносец се е сдобил с меч, изработен от врага?

Холидей се засмя.

— Не се заблуждавай. В онази епоха също са търгували с враговете, както го правим и днес. Войната винаги е свързана с пари. Американската петролна компания „Стандарт Ойл“ от Ню Джърси е зареждала нацистките подводници в Атлантика чак до нападението срещу Пърл Харбър. — Той поклати глава. — По-важният въпрос е как вуйчо Хенри се е сдобил с този меч и защо го е пазил в тайна.

— Да попитаме някого.

— Кого? Той нямаше много приятели. А и тези, които са живи, са още по-малко.

— Какво ще кажеш за университета? — предложи Пеги. — Да попитаме някой там.

— Той беше professor emeritus, което означава, че е пенсионер, а титлата му е почетна. Мисля, че беше научен ръководител на няколко абсолвенти, но…

— И все пак… — настоя Пеги.

Холидей си погледна часовника. Беше пет часът. Вероятно бе прекалено късно и нямаше да заварят никого. Сведе поглед към меча. Съзнаваше, че всеки музей би се гордял да прибави към колекцията си артефакт от подобен ранг и в подобно състояние. Този меч бе сбъдната мечта за всеки колекционер. В ръцете на специалисти той щеше да бъде изследван и те може би щяха да узнаят дори името на майстора, който го е изработил, тъй като повечето ковачи имаха собствен знак или щемпел, който оставяха върху произведенията си. Защо Хенри бе решил да го скрие от чужди погледи? Любопитството му надделя.

— Добре, да опитаме — съгласи се Холидей.

Оставиха меча върху бюрото и когато излязоха от къщата, Холидей грижливо заключи вратата.

— Ти ли ще караш, или аз? — попита Пеги, която бе взела автомобил под наем от Ниагара Фолс, докато Холидей използваше служебен седан „Краун Виктория“, модел на „Форд“, който бе взел от гаража на Уест Пойнт. Фордът имаше окачването на танк и нямаше нито радио, нито поставки за чаши.