Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— И аз — призна Холидей.

— Може би не е истински, а най-обикновено копие — предположи Пеги.

— Не мисля — отвърна Холидей, взе кинжала и го огледа. Кинжалът притежаваше студената тежест на оръжие, използвано в мрачни времена за още по-мрачни цели. Бе наситен с история, а изящното му острие бе закалено с пролята кръв. Или пък Холидей прекаляваше с въображението и приписваше на кинжала несъществуваща биография. Но въпреки това пламтящите на светлината руни и свастика имаха доста неприятно излъчване. Той прибра кинжала в чекмеджето и го затвори.

— Може Броудбент да е имал предвид него — каза Пеги, стана от фотьойла и отиде до рафтовете с книги, изпълнили срещуположната стена на библиотеката.

— Можеш да наречеш един кинжал с много имена — отвърна Холидей, — но не можеш да го объркаш с меч.

— Чудя се защо ли баща му придава толкова голямо значение на един меч? — каза Пеги. После внезапно се усмихна. — Виж това! — възкликна развълнувано. — Всичките стари детски книги, които ми четеше дядо Хенри! — Зачете заглавията им: — Пълните „Хроники на Нарния“, „Пет деца и То“ от Едит Несбит, „Лястовички и амазонки“ от Артър Ренсъм, „Великолепната петорка“ от Инид Блайтън… всичките са тук!

Холидей се присъедини към нея, погледът му пробяга по лавиците и накрая откри онова, което търсеше — тежък том с твърди корици и обложка в бледозелено и кремаво, първото издание на прочутия епос на Терънс Уайт за крал Артур.

Когато Холидей бе още дете, вуйчо Хенри му бе прочел всичките томове от историята, а впоследствие самият Док ги бе чел и препрочитал много пъти. Ако имаше книга, която да грабне вниманието на едно момче в някой дъждовен ден в затънтено провинциално градче, това бе тъкмо тази. Споменът накара Холидей да се усмихне. Това беше книга, която дори Хари Потър би прочел и оценил. Отвори я на титулната страница и оттам изпадна сгънато на две листче. Холидей върна книгата на мястото й и се наведе, за да го вдигне от килима. Невъзможно бе да сбърка калиграфския почерк на вуйчо Хенри. Черното мастило бе избледняло до сиво.

— Hie iacet Arthurus rex quondam rexque futuris… Тук лежи Артур, който беше крал и крал ще бъде. В приказни години потърси, съкровището долу скрито намери, ти потърси го там, където знание намирам.

— Какво е това? — попита Пеги.

— За първото изречение се предполага, че е надписът на латински на гроба на крал Артур в Авалон. Това е последното изречение в книгата на Терънс Уайт.

— Ами останалото?

— Някаква загадка.

— За кого е предназначена?

— За мен, предполагам — отвърна Холидей. — Това беше любимата ми книга. Вуйчо Хенри е знаел, че ще дойда и ще я прелистя. — Замълча, после добави тихо: — След смъртта му.

— Имаш ли някаква представа какво означава?

Холидей повтори шепнешком загадката, отстъпи крачка назад и огледа цялата колекция от детски книги.

— Приказните години са всички тези книги. Моето детство и твоето също.

— А съкровището долу? — продължи Пеги.

— Долу няма нищо — отвърна Холидей. — Освен други книги.

— Долу в мазето, долу под дюшемето?

— Доколкото зная, Хенри не е забил и един пирон през целия си живот, така че не мога да си го представя да разкъртва дъски — изсумтя Холидей. — Не е в стила му.

Огледа лавиците. Библиотеките очевидно бяха правени по поръчка и монтирани по времето, когато е била строена къщата. Това пък предхождаше с няколко десетилетия момента, в който вуйчо Хенри се бе настанил в нея. Библиотеките приличаха на строени в редица тесни готически арки, бяха от онзи екзотичен тип, по който толкова си бяха падали представителите на късната викторианска епоха, особено в град като Фредония, пълен с къщи като тази на Хенри. Всяка библиотека имаше осем лавици, които изпълваха разстоянието от пода до тавана с изключение на самия свод и резбования цокъл долу.

Пеги се досети първа.

— Цокълът — каза тя, клекна и прокара пръсти по дървената летва, като натискаше леко на всеки няколко сантиметра. Натискът й в центъра на плоскостта предизвика изщракване и цокълът изскочи напред, задвижен от скрита пружина.

— Тайно отделение — каза Холидей.

— Тайникът на дядо Хенри? — усмихна му се Пеги.

— Отвори го — подкани я той.

Чекмеджето се оказа дълбоко двайсетина сантиметра, колкото и лавиците с книги. Беше облицовано със стар, силно протрит сатен, който преди стотина години може и да е бил пурпурен, но сега беше избледнял до бледолилаво. В него имаше само една вещ, увита в червено-златисто-черно-бяло знаме, което Холидей не можеше да сбърка, също като кинжала в бюрото на вуйчо Хенри.