Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Беше почти тъмно, когато стигнаха до Форест Плейс. Отвъд дърветата, които се издигаха от двете страни на късата уличка, се виждаха светлините на къщи. Подухваше лек ветрец.

— Обичам тази миризма — прошепна щастливо Пеги, докато паркираха до бордюра взетия под наем автомобил. — Някой гори листа.

Нещо не беше наред.

— През юли? — усъмни се Холидей.

Стигнаха до каменната стена пред дома на вуйчо Хенри и тръгнаха по алеята.

Пеги вдигна поглед към мрака.

— Какво е това…

Ударната вълна от взрива ги вдигна във въздуха, запрати ги по гръб на земята и когато паднаха навсякъде около тях заваляха отломки от къщата и парчета стъкло. Холидей успя да се извърне и да прикрие лицето си с длани. Изправи се на четири крака навреме, за да види как огромно огнено кълбо поглъща предната част на къщата във вихрушка от пламъци. Миг по-късно Пеги се изправи замаяно на крака.

— Залегни! — изкрещя й Холидей.

Ударна вълна, взрив, огън: първата аксиома на термохимията на експлозивите. Той се хвърли напред, събори Пеги и двамата се претърколиха на земята, докато огнените езици преминаха за миг над главите им.

С крайчеца на окото си Холидей долови движение на сянка и извърна глава натам — приведен мъж, помъкнал нещо в ръце, тичаше към дърветата. Явно и Пеги го бе видяла, защото извика:

— Хвани го!

— Добре ли си?

— Да! Да! Само го хвани!

Холидей скочи и хукна напред, като лавираше между дългите езици от пламъци, които разбушувалият се в къщата огън изстрелваше навън. Адската горещина съсухряше листата на околните дървета. Пламъци обгърнаха лехата с рози до къщата и цветовете за миг се превърнаха в черна пепел. Прозорците на горния етаж започнаха да се пръскат от горещината, експлозиите им наподобяваха канонада. Огнени езици започнаха да облизват сухите летви по стрехите.

Бягащият мъж спря и се обърна и Холидей успя да зърне — макар и за частица от секундата — бледо издължено лице с объркано изражение; нещо като качулка скриваше останалата част от главата. Очите бяха широко отворени и блестяха на светлината. След миг мъжът се обърна и хукна към рекичката.

Беше ли възможно мъжът да е оставил лодка в реката, запита се Холидей. Не, по това време на годината тя бе прекалено плитка, а и освен това къде щеше да отиде? Рекичката лъкатушеше през града, след което навлизаше в предградията, за да влее водите си в езерото Ери, а това определено не бе най-умният маршрут за бягство. Възможно ли бе на някой от мостовете над реката да го очаква кола? Едва ли.

Мъжът падна. В мига, в който тялото му се стовари на земята, Холидей чу приглушен вик. Непознатият се изправи, но Холидей вече бе скъсил разстоянието. Едва сега успя да види какво носи мъжът: меча на вуйчо Хенри, увит в онова отвратително копринено знаме. Нима бе подпалил къщата, за да заличи следите от престъплението си? Пълна лудост! Какво ставаше?

Дали това не бе Броудбент, адвокатът?

Не, този мъж беше прекалено висок и слаб — и тичаше като опитен бегач на дълги разстояния. А Броудбент приличаше на някое телетъби. На онова тъмнолилавото, Тинки-Уинки или както там се казваше. Онова с чантичката.

— Спри! — извика Холидей, макар да се почувства ужасно глупаво още в мига, в който думата излетя от устата му. Мъжът беше крадец и подпалвач, да не е луд да спре? Холидей спринтира подире му, като току поглеждаше да не се спъне в нещо, но и без да изпуска непознатия от поглед.

Дишаше тежко, но събра сили и затича дори още по-бързо. Крадецът бе отмъкнал меча на вуйчо Хенри и бе подпалил пълната му със спомени къща — а това бяха спомените и на Холидей, най-хубавите му спомени от едно детство, лишено от кой знае колко приятни емоции.

В далечината се чуха сирени.

Мъжът отново падна и едва не изтърва меча, а Холидей спечели още няколко метра. Нападателят заобиколи една от върбите на брега, после скочи на тясната камениста ивица отдолу. Холидей не изоставаше, вече бе достатъчно близо, за да види отражателните запетайки на „Найки“ на маратонките на беглеца.

Крадецът скочи във водата и зацапа към отсрещния бряг. Водата тук бе дълбока само шейсет-седемдесет сантиметра, но покритите с водорасли речни камъни бяха хлъзгави. Мъжът се подхлъзна, успя да възстанови равновесието си, но се подхлъзна пак. Холидей беше останал почти без дъх, белите му дробове горяха от усилието, но въпреки това продължи да скъсява дистанцията. Скочи във водата. От крадеца го деляха само три-четири метра. Беше достатъчно близо, за да чуе, че онзи диша тежко, досущ като него.