Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Още ли предлагате закуска? — попита Холидей.

— Ирландска или континентална? — отвърна тя. — Имайте предвид, че тази сутрин няма грейпфрути. — Зловещата нотка в провлачения й дъблински говор накара предупреждението за грейпфрутите да прозвучи като бомбена заплаха.

— Ирландска — каза Холидей. — Две, моля. Племенницата ми ще слезе след няколко минути.

— Племенница, а? — усъмни се сервитьорката.

— Точно така — каза Холидей.

— Американци сте, нали? — попита Надин.

— Точно така — отвърна Холидей, като полагаше усилия да задържи вежливата усмивка на лицето си, макар да не му беше никак лесно. По време на началното обучение в Уест Пойнт някои от сержантите инструктори бяха по-любезни от тази сервитьорка.

— Така си и мислех — изсумтя ирландката. Завъртя се на токчета и излезе от салона, като преди това спря да долее кафе на свещеника. Така и не предложи на Холидей.

Пеги се появи след няколко минути, тъмната й коса бе разрошена и влажна от душа. Видя Холидей, заобиколи няколко маси и седна срещу него.

— Умирам от глад — заяви тя. — Осъзнаваш ли, че за последен път се хранихме в самолета?

— Поръчах и за двама ни. Сервитьорката не ни даде голям избор, така че се спрях на ирландска закуска.

— В Англия това означава яйца и чипс — отвърна Пеги.

— Мисля, че ирландската закуска е още по-странна — каза Холидей.

Сервитьорката се появи няколко минути по-късно с по една огромна чиния във всяка ръка. Остави ги пред Холидей и Пеги.

— Мили боже! — възкликна Пеги при вида на своята ирландска закуска. В чинията й имаше две яйца на очи, които плуваха в неопределена на вид мазнина, грейнала във всички цветове на дъгата. Периферията на белтъците наподобяваше прегоряла хрускава дантела, сред която се мъдреха влажните наситенооранжеви очи на жълтъците.

Отстрани на яйцата бяха разположени купчинка печен боб, загребан като с лъжица за сладолед, две сбръчкани резенчета бледорозов бекон, друга купчинка от навързани като синджир вурстчета, няколко пържени гъби в съседство с полуразтекъл се резен пържен домат, истинска планина от пържени картофи и две пържени кръгчета с неизвестен състав и размерите на сребърен долар, едното черно, другото бяло.

— Какво е това? — попита Пеги и посочи двата резена с размерите на монета.

— Черен пудинг и бял пудинг, госпожице — обясни сервитьорката.

— А какво е черен пудинг?

— Свинска кръв и овесено брашно, госпожице — каза сервитьорката; произнасяше думата „кръв“ като „крув“.

— А белият пудинг? — попита Пеги.

— Свинско месо и лой — обясни жената, облечена като френска прислужница. — Едно време използваха овчи мозък, но откакто се появи проблемът с лудата крава, се страхуват да го правят заради скрейпито 16 16 Скрейпи — бавно прогресиращо заболяване по овцете и козите, предизвикващо дегенерация на централната нервна система, сходно е с т.нар. „луда крава“ при говедата и болестта на Кройцфедд-Якобс при хората. — Б.пр. по овцете. Хубаво беше едно време — добави тя, сякаш липсата на заразен със скрейпи дегенерирал овчи мозък е ужасна кулинарна загуба.

— А! — възкликна Пеги.

— Това ли е всичко? — попита сервитьорката и се обърна към Холидей.

Той кимна, след което ирландката се обърна и напусна салона.

— Изгубих апетит — каза Пеги, свела поглед към чинията си.

— Когато се хранех с вуйчо Хенри, той винаги ме укоряваше, ако не опразнех чинията си. Все повтаряше: „Помисли за гладуващите деца в Китай…“.

— В моя случай бяха гладуващите деца в Африка — каза Пеги и започна да се храни, като внимателно заобикаляше черния и белия пудинг.

Сервитьорката се появи отново с кошничка, пълна с половин дузина дебело отрязани филии хляб и чинийка с масло.

— Чудя се какво ли е нивото на смъртност от сърдечносъдови заболявания в Ирландия — каза Пеги и взе филия хляб, за да попие разтеклия се жълтък.

Холидей не й отговори, тъй като за момента се бе съсредоточил изцяло върху закуската си. Докато се хранеше, се замисли за престрелката в дома на Кар-Харис и пред погледа му изникна образът на стария професор, умрял на пода с разперени ръце; сети се за стрелеца с руския автомат в тесния коридор, за гърмежите на маузера.

Оттогава бяха изминали почти двайсет и четири часа. Скоро някой щеше да мине край къщата на стареца, някой пощальон, млекар или съсед, и адът щеше да се стовари върху главите им. В къщата щяха да открият два трупа, а в двора — взетата под наем тойота. Бяха оставили толкова улики, че и слепец щеше да ги проследи, да не говорим за полицай. Не бяха извършили нищо нередно или незаконно, ако не се броеше фактът, че бяха избягали от местопрестъплението, но попаднеха ли веднъж в бюрократичния водовъртеж на разследването около смъртта на Кар-Харис, нямаше да успеят да се измъкнат с дни, ако не и със седмици.