Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Влизайте в тунела! Бързо! — простена бившият свещеник.

Холидей захвърли празния пистолет, прехвърли меча в дясната си ръка и взе тичешком последните стъпала, за да подхване Родригеш от другата страна. Двамата с Пеги внесоха възрастния мъж в лавовата тръба, която поне за момента изглеждаше по-безопасно място от пещерата. Зад тях се разнесе автоматична стрелба, при това не само от едно оръжие.

— Двайсет крачки навътре в тунела… Генераторът… — простена Родригеш. — Внимавайте!

Холидей и Пеги помъкнаха ранения напред, макар тунелът да бе толкова тесен, че едва се провираха през него, а каменният свод се издигаше на сантиметри над главите им. Някъде пред тях боботеше генераторът и във въздуха се долавяше мирис на отработени газове. Холидей почувства и лек полъх по лицето си. Свеж въздух.

След двайсетина крачки тунелът се разшири и вляво се появи дълбока квадратна ниша, издялана в скалата. В миниатюрното помещение бе инсталиран яркожълт генератор „Ямаха“ с мощност шест киловата, който пуфтеше ритмично, и резервоар за петстотин литра гориво.

— Ключът — промълви Родригеш.

Холидей откри ключа на генератора и го натисна. Ритмичният звук спря и светлините угаснаха. Това със сигурност щеше да забави преследвачите им за известно време, но нямаше да ги спре, тъй като разполагаха с прибори за нощно виждане. Пеги включи фенера. Появи се ярък лъч, който освети пътя пред тях.

— След десет крачки — простена бившият свещеник, закашля се и по брадичката му потече гъста тъмна кръв. Раната му определено не бе повърхностна — португалецът имаше вътрешен кръвоизлив. Нуждаеше се от лекарска помощ, при това незабавно.

— Какво след десет крачки? — попита Холидей, докато помагаше на Родригеш по тунела. Преследвачите им едва ли бяха на повече от минута-две зад тях.

— Взривно устройство. Рибарска корда — успя да каже португалецът, преди да се закашля отново и да се присвие на две.

Продължиха напред много предпазливо. Пеги осветяваше пода с фенера. Холидей, който крепеше бившия свещеник, вървеше след нея.

След малко фенерът освети черна рибарска корда, здраво опъната между стените на тунела на височината на прасците. Никога нямаше да я забележат, ако не бяха предупредени.

— Къде е? — попита Холидей.

— Горе — промълви Родригеш.

Пеги насочи лъча към тавана. Кордата минаваше през няколко почернели от времето скоби и изчезваше в широка двайсетина сантиметра дупка в тавана. В дупката имаше два кръгли предмета с маслиненозелен цвят, всеки с диаметър десет сантиметра. Холидей ги разпозна мигновено: ОЗМ-72, противопехотна скачаща осколочна мина, руски аналог на американската Ml6, известна като Скачащата Бети, която самият той бе използвал във Виетнам, и на югославската ПРОМ-1, която бе виждал през войната в Босна. Задействана на земята, мината подскачаше във въздуха на височината на кръста и експлодираше едва тогава. В случая с тези две мини осколките им щяха да се насочат по протежение на тунела. Всяка ОЗМ-72 съдържаше половин килограм мощно взривно вещество. Задействаха ли се, всяко живо същество на разстояние трийсетина метра в двете посоки на тунела щеше да бъде разкъсано на парчета.

— Помогни ми да го пренесем над кордата — каза Холидей.

Успяха да пренесат отпадащия все повече и повече бивш свещеник над смъртоносния капан. Продължиха по тунела, като бързаха с всички сили, за да се отдалечат максимално от коварните мини.

След няколко метра тунелът зави рязко надясно и започна да се изкачва стръмно нагоре. Холидей усещаше по лицето си свеж полъх; освен това му се стори, че дочува и тътен на буря. Вероятно горе, на повърхността, стихиите отново се бяха разбушували.

Лавовата тръба около тях се променяше, с наближаването на повърхността стените на тунела започваха да се стесняват. Гладкият под стана хлъзгав от кал, а стените бяха покрити с гъста слуз. Ставаше все по-трудно и по-трудно да придържат Родригеш, тъй като с всяка крачка кашлянето му се усилваше, краката му омекваха, а тялото започваше да се тресе неконтролируемо, тъй като организмът му изпадаше в шок. Холидей познаваше симптомите. Бившият свещеник нямаше да изкара дълго.

— В джоба ми… — простена умиращият мъж. — Бележникът… вземи го.

— По-късно — отвърна Холидей. — Ще имаме време за това по-късно.

— Веднага! — настоя категорично Родригеш.

Без да забавя ход, Холидей затършува в джобовете на Родригеш и откри малък бележник с кожена подвързия, дебел не повече от сантиметър. Изглеждаше доста стар. Холидей го пъхна в джоба на сакото си и продължи напред. Наклонът стана още по-стръмен и коленете им започваха да се подгъват от усилието. Родригеш едва се държеше на крака.