Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Твой ред е — каза Родригеш.

— Знаеш, че онези отвън ще ни последват, нали? — предупреди го Холидей.

— Мисля, че мога да охладя устрема им — усмихна се бившият свещеник. — Тръгвай!

Холидей последва Пеги. Виждаше я пред себе си да се спуска по старите стръмни стъпала, издялани в порестата, наподобяваща пемза скала. По свода над стълбите минаваше стар плосък кабел, закрепен с ръждясали скоби; на всеки три-четири метра висяха голи крушки, светлината им потрепваше при всеки оборот на генератора.

Стъпалата завиха рязко под почти прав ъгъл и преминаха в нисък широк тунел, който изглеждаше като прокаран от човешка ръка, но не беше. Тунелът се разделяше на две — левият ръкав бе потънал в мрак, а десният бе осветен от крушки също като стъпалата. Холидей протегна ръка, прокара длан по грапавата повърхност на камъка и каза:

— Лавова тръба.

Преди много, много години разтопеният камък бе потекъл като нажежена до бяло огнена река, преминала през този подземен тунел, за да се излее в морето. Някъде далеч отпред долиташе боботенето на генератора, който захранваше крушките. Звукът изглеждаше не на място в тази пещера, образувана преди милиони години.

— Какво ще правим сега? — попита Пеги, вперила поглед в тунела.

— Ще изчакаме Родригеш — отвърна Холидей, извади пистолета, вкара патрон в цевта и зачака. След няколко секунди се появи и Родригеш. Изражението му обаче бе доста напрегнато.

— От дълги години очаквам да се случи нещо подобно — обясни им той, след като навлезе в тунела с пушката в ръце. — Тайните не остават завинаги тайни. Както е казал Шекспир, истината ще излезе наяве.

Високо над главите им се разнесе тътен от експлозия. Родригеш се усмихна мрачно.

— Това би трябвало да изравни силите. Насам!

И ги поведе по тунела.

Лавовата тръба се спускаше в продължение на двеста или триста метра, от време на време заобикаляше някое издадено скално образувание, което огнената река бе срещнала по пътя си преди милиони години, след което започна да се стеснява, докато накрая не стана толкова тясна, че човек не можеше да се завърти в нея. Накрая се превърна в цепнатина в черния камък.

Гърдите на Пеги се бяха свили. Нямаше ги голите крушки, които да осветяват тесния шейсетина сантиметра процеп, и тя се страхуваше, че всеки момент ще изпадне в истерия. Никога не бе обичала затворените ограничени пространства и тесните асансьори. Обстоятелството, че по петите ги следваха въоръжени до зъби главорези, не правеше нещата по-лесни.

— Тук е малко клаустрофобично — промърмори тя, сякаш за да предупреди Холидей, който се движеше непосредствено зад нея.

Сега вече вървяха странешком, лицата им бяха на сантиметри от скалите.

— Ще свърши след няколко метра — успокои я Родригеш, който водеше малката им колона в непоносимо тесния коридор.

Пеги не бе сигурна какво да очаква.

Изведнъж Родригеш изчезна, но в мрака долетяха думите му:

— Внимавайте, има стъпало!

Пеги се промуши през скалната цепнатина и се закова на място. Усети, че Холидей застава зад гърба й, стъпил на малката каменна платформа.

— Майчице! — прошепна тя.

— Мили боже! — възкликна Холидей, поразен от гледката, разкрила се пред него.

А гледката наистина бе невероятна.

Намираха се в пещера, голяма почти колкото главния салон на Гранд Сентръл в Ню Йорк, най-голямата железопътна гара на света. Беше широка колкото футболно игрище и два пъти по-дълга. Сводът, извисил се на трийсетина метра над главите им, като че ли пулсираше от живот. Цветове и форми, изплували сякаш от дълбините на едно отдавна забравено минало, танцуваха върху скалите: жирафи и антилопи гну бродеха из безкрайните савани, цели стада диви кози скачаха с присвити нозе и отметнати назад рога, преследвани из обширните равнини от черни фигури с копия в ръце.

Мечки, каквито Азорите не бяха виждали от края на последната ледникова епоха, бродеха из древните гори. Финикийски триреми в естествена големина и с платна, опънати от вятъра над двойния корпус, преминаваха през Херкулесовите стълбове, за да навлязат в безкрайното непознато море. Следваха ги кораби с големи бели тамплиерски кръстове върху гордо изпънатите червени платна. Хиляди войници с брони и ризници бяха застинали във вечността, докато навлизаха в маршова стъпка през портите на Йерусалим. Червено, зелено, черно, жълто, охра, синьо, лазурно, аквамарин, черно, кафяво, сребристо… напращели мускули, изящни кости… хора, животни, причудливи създания, които не бяха нито едното, нито другото, стотици, цели стада и ята, цели армии и океани танцуваха, плуваха, яздеха, тичаха през времето, уловени в тази фантастична картина върху пещерния свод.