Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Беше много висок, над един и деветдесет, и леко прегърбен. Раменете му бяха широки като на пристанищен хамалин, гръдният му кош — голям като бъчва, а ръцете му — здрави и силни като на каменоделец. Лицето му бе квадратно, а очите му — хлътнали, с тъмни кръгове под тях. Беше гладко избръснат, но си личеше, че тъмната му брада е изпъстрена със сиви петънца. Косата му бе гъста и бяла като сняг. Мъжът носеше избелели панталони, груба памучна риза, също избеляла и изтъняла през годините, и сандали. На възраст бе над шейсетте, но очевидно се намираше в отлична форма.

Холидей натисна спирачките и старият мотоциклет спря на застланата с чакъл алея пред къщата. Той слезе от седалката, а Пеги се надигна от коша. Високият мъж на прага се усмихна и пристъпи напред с протегната ръка.

— Доктор Холидей, госпожице Блексток. Очаквах ви. Добре дошли в дома ми. Аз съм Хелдер Родригеш.

— Знаете кои сме? — попита удивена Пеги.

— Разбира се — отвърна високият поприведен мъж. — На Корву не се случва нищо, което да остане скрито от мен.

— Казахте, че сте ни очаквали? — обади се Холидей.

— Да, от известно време. — Родригеш кимна. Говореше без акцент и по начин, който издаваше отлично образование и висока култура. Беловласият мъж може и да живееше в каменна къщурка сред дивата пустош, но бе очевидно, че е обиколил света.

Отстъпи встрани и посочи с ръка.

— Заповядайте, влезте. Тъкмо правя кафе.

Холидей и Пеги влязоха в дома на Родригеш. Обзавеждането бе съвсем скромно. В противоположния край на единствената стая имаше камина, а до стената срещу нея бе долепено старомодно легло на колелца. На гвоздеи над камината бе окачена стара двуцевка, а пред нея бе постлан голям плетен килим с овална форма, чиито ярки някога тонове се бяха превърнали в пастелни нюанси. В средата на стаята имаше обикновена дървена маса с четири стола около нея. Под единия прозорец бе оборудвано нещо като кухненски бокс, а под другия бяха разположени малко бюро и лавица с книги.

Имаше няколко електрически уреда, но за осветлението като че ли се грижеха ветроупорни газови лампи с помътнели стъкла. Холидей не бе видял електрически стълбове навън, така че електричеството би трябвало да се осигурява от генератор. Не се виждаха нито телевизор, нито телефон. На перваза обаче стоеше допотопно тъмнокафяво бакелитено радио.

Родригеш ги покани да седнат, след което се зае с реденето на чаши и разливането на кафето, което бе приготвил в старо емайлирано джезве на въглените в камината.

— От известно време, така ли, отец Родригеш? — попита Холидей.

— Не ме наричайте така, доктор Холидей, отдавна не съм свещеник. Наричайте ме просто Хелдер.

— Защо Хелдер? — попита Пеги — Това е холандско име.

Високият мъж сви рамене.

— В една отдавна отминала епоха и холандците, и португалците са били велики морски нации. Холандските кораби редовно хвърляли котва в португалските пристанища, португалските кораби — в холандските. Кой знае как са се пресекли едни или други пътища? — Той се засмя. — Зная, че Ден Хелдер е малко селище в северна Холандия. Предполагам, че името произлиза от думата Helledore, което означава Портите на ада.

— Интересно — отбеляза Холидей. — Но това не отговаря на въпроса ни защо сте ни очаквали от известно време. Допреди няколко дни дори не знаехме къде се намира Корву.

— Не е нужно да знаете къде отивате, за да стигнете там — отвърна загадъчно Родригеш и се усмихна. — Сигурен бях, че ще дойдете тук, защото знаех що за човек сте.

— И откъде го знаехте? — попита Холидей.

— Защото знаех що за човек е вуйчо ви.

— Познавали сте дядо? — възкликна Пеги.

— И то доста добре — отвърна Родригеш. — Четох книгите му в Кеймбридж, докато следвах класическа археология. По-късно се запознах с него в Мадрид и станахме приятели. Поддържахме връзка през годините, срещахме се на различни места. Кайро, Атина, Берлин, дори Вашингтон.

„Вашингтон — помисли Холидей. — Значи и свещеникът е бил шпионин, но за кого ли е работил?“

— И защо все пак сте ни очаквали? — настоя той.

— Защото научих за смъртта на Хенри — отвърна Родригеш. — Знаех, че рано или късно ще дойдете тук.

— И защо да го правим? — попита Пеги.

— Сигурен бях, че мечът ще ви доведе при мен — отвърна простичко Родригеш, отпи от кафето си и ги изгледа над ръба на чашата; в очите му припламваха весели пламъчета.

— Знаели сте за меча? — Холидей бе смаян.

— Мечовете всъщност са четири — обясни Родригеш. — Евър, Зефир, Борей и Нот, така наречените Xiphêphoros Peritios Anemos.