Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Това бе най-смайващото, най-величавото, най-грандиозното произведение на изкуството, което Холидей и Пеги бяха виждали. Дори фреските по тавана на Сикстинската капела бледнееха в сравнение с него. И въпреки светлината, която осигуряваха електрическите крушки, Холидей знаеше, че вижда едва половината картина, а останалото остава скрито в сенките. Бог знае как художниците бяха успели да създадат такава огромна композиция, такъв невероятен спектакъл, който поразяваше въображението. Беше великолепно!

В скалата бяха издялани стъпала, които се спускаха към пода, дъното на огромната купа, която представляваше пещерата, а в подножието на сводестите стени бяха застинали тераси от лава, надиплени всяка върху предходната по реда, по който вълните разтопени камъни бяха изстивали една подир друга. Холидей забеляза и сенките, които свидетелстваха за наличието на други лавови тръби в основата на вулкана.

Върху най-близката тераса от застинала лава бяха наредени железни сандъци, много сандъци, а край тях имаше купчини копия с остри железни върхове. По средата бе оставена продълговата маса с поцинкован плот и наредени върху нея всевъзможни електрически инструменти. Приличаше на примитивна версия на лабораторията на Рафи Вануну в Йерусалим.

Разположен върху две ниски стойки, осветен от мощна лампа с вградена лупа, лежеше меч, който по нищо не се отличаваше от онзи, който Холидей бе открил в тайника в дома на вуйчо Хенри. На друга маса, поставена под прав ъгъл спрямо първата, бе поставена голяма глинена амфора с изящна форма и дължина около метър и половина. Подобни съдове били използвани за транспортирането на вино чак до късното Средновековие.

Далеч вляво, в най-тъмното кътче на пещерата с размерите на катедрала, лежеше нещо, което приличаше на почернелия скелет на огромно морско чудовище, застинало с прекършен гръбнак, оголени потрошени ребра в огромния гръден кош и протегнати нагоре хищни нокти. Лежеше килнато встрани върху полегатия склон от застинала лава, който чезнеше в мрака. След миг Холидей осъзна какво виждат очите му: останки от кораб, дълъг може би трийсетина метра и широк не повече от десет. Обшивката му отдавна бе изгнила и от корпуса му бяха оцелели само яките греди на корабния скелет.

Родригеш посочи останките.

— Само това е оцеляло от Wanderfalke, или „Сокол скитник“, флагмана на Роже дьо Флор, натоварен с безценното съкровище от Храма на Соломон, дара на Саладин за Ордена на тамплиерите и за целия свят, донесено тук от кастилския рицар Фернан Руис де Кастро. Мечът на масата му е принадлежал. Това е Евър, Мечът на източния вятър.

— Дьо Флор е знаел за това място? — попита Холидей и пристъпи към масата и се наведе, за да разгледа по-добре старинното оръжие.

— Според мен в тази пещера има следи от човешко присъствие отпреди поне десет хиляди години — каза Родригеш. — В задната камера на тази зала има рисунки, на които е изобразен европейски пещерен лъв, живял по време на горния плейстоцен. Тези рисунки вероятно са направени по време на последната ледникова епоха. Изображенията на някои от финикийските кораби предхождат раждането на Христос с поне хиляда години. Финикийците са знаели за това място, както и викингите по всяка вероятност. Един от капитаните на Дьо Флор открил острова, след като буря отклонила кораба му от маршрута. По онова време входът на пещерата откъм морето бил много по-голям и самата тя била доста по-дълбока. Доколкото мога да съдя по свидетелствата, които открих, земетресение през XVII век довело до срутването на значителна част от входа, който станал почти невидим откъм морето. Едва ли Дьо Флор можел да намери по-подходящо място, на което да скрие съкровището.

— Все повтаряте съкровището, съкровището … — каза Пеги. — Но досега не сме видели и следа от него.

Родригеш отиде до втората маса и постави длан върху глинената амфора. Отворът й бе запечатан с нещо като тъмна гума или каучук.

— Това е съкровището — тихо каза бившият свещеник.

— Вино? — изсмя се Пеги. — Пропътувахме половината свят, рискувахме живота си заради една голяма делва вино?

— Не — тихо отвърна Родригеш. — Пропътувахте половината свят и рискувахте живота си заради това.

Взе от работната маса малък дървен чук и го стовари върху амфората. Глиненият съд се счупи на парчета, които се разпиляха по поцинкованата повърхност на масата. Появиха се няколко цилиндъра, изработени от чисто злато с цвят на масло, което блестеше на светлината на електрическите крушки. На дължина бяха около двайсет и пет сантиметра, а диаметърът им бе към седем-осем. Подобно на глинената амфора, и златните цилиндри бяха запечатани със същата черна гума. Родригеш взе един от тях.