Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

Холидей отстъпи назад и завъртя меча в тялото на мъртвеца, за да го измъкне по-лесно. Острието излезе от гърдите на Келерман с неприятен мляскащ звук. Трупът рухна на земята. Холидей свали меча и се обърна, опитвайки се да заслони очи от поройния дъжд.

Пеги бе коленичила на земята с ръка, поставена върху натъртеното си рамо, с поглед, вперен в тялото на русокосия главорез. Гледаше как дъждът разрежда бликащата от раната му кръв в розово-червена локва.

— Добре ли си? — попита Холидей и се наведе над нея.

— Добре съм — отвърна тихо тя, без да откъсва безизразния си поглед от тялото на мъжа, когото току-що бе простреляла. — Даже много добре!

Тавареш седеше на земята, повдигнал главата на Родригеш в скута си. Холидей клекна до тях.

— Той ми е приятел — прошепна Тавареш, думите засядаха в гърлото му. Погали нежно челото на Родригеш. — Мой скъп, скъп приятел през всичките тези години. Не мога да допусна да умре.

Родригеш отвори очи и премигна и от болка, и заради дъжда.

— Рано или късно всички умираме, Емануел — прошепна бившият свещеник.

Въздъхна, успя да повдигне ръка и улови Тавареш за широката космата китка. Изви леко глава, за да вижда приведения над него Холидей.

— Бъдете приятели с Мануел. Той е мой брат по душа и знае всичко. Дълги години бе моите очи и уши във външния свят.

— Обещавам — каза Холидей. Усети, че очите му са мокри. Искаше му се да вярва, че причината за това е дъждът.

— Келерман мъртъв ли е?

— Да — отвърна Холидей.

— Това е добре — промълви Родригеш. — Даже много добре. — Въздъхна отново. — Факелът е предаден. Iacta alea est. Vale, amici. — Бившият свещеник надигна глава от скута на Тавареш и впери невиждащи очи в мрачното небе. — Прекалено много тайни — прошепна, — прекалено много тайни. — Издаде последен едва доловим стон, затвори очи и издъхна.

Дъждът продължаваше да вали като из ведро върху вулканичния кратер.

Пеги дойде и сложи ръка на рамото на Холидей.

— Така и не го опознахме както трябва — каза с тъга, загледана в Родригеш.

— И никога няма да го опознаем.

— Какво каза накрая?

— Iacta alea est. Думите на Юлий Цезар, когато прекосил Рубикон и навлязъл в римска територия, с което предизвиквал Сената и започвал гражданската война.

— Какво означава?

— Жребият е хвърлен. Вече няма начин да загърбим съдбата си. Имаше предвид теб и мен.

— А онова, другото? Vale, amici?

— Сбогом, приятели — тихо й преведе Холидей.

След два часа стояха увити в одеяла в малката каюта на борда на „Сан Педро“, а на газовия котлон свиреше чайник. Пеги стана от миниатюрната маса и се зае да приготви чай. Докато двамата чакаха на борда на яхтата — двигателите боботеха тихичко в малкото пристанище, Тавареш решаваше проблема с труповете в къщичката на Родригеш. Продължаваше да вали все така силно, дъждовните капки биеха по покрива на стария „Крис-Крафт“, но според Тавареш това само улесняваше задачата му. Щяха да прекарат нощта на борда на „Сан Педро“, а на сутринта капитанът щеше да ги преведе през тесния пролив до Флореш, откъдето щяха да се върнат в лоното на цивилизацията.

Холидей седеше на масата и разлистваше бележника, който Родригеш бе настоял да вземе от джоба му. Евър, Мечът на източния вятър, измит от кръвта и подсушен, лежеше върху сгъната на две кърпа пред него.

Пеги сложи на масата две чаши горещ сладък чай и се настани на тапицираната скамейка до Холидей. Дъждът биеше в илюминатора на каютата зад гърба й и тя се сгуши в одеялото и го придърпа около себе си. Втрисаше я и тя побърза да отпие глътка чай.

— Какво има в тефтерчето?

— Имена и адреси — отвърна Холидей. — Стотици. Хора от цял свят. Организация на име фондация „Феникс“ и кодирана представка пред всяко име. Цифри и букви, които може да са и банкови сметки.

— Името на Рафи тук ли е?

— Не — усмихна се той. — Поне засега не съм го открил.

— Но си проверил, нали, Док?

— Разбира се — засмя се той.

— Все така подозрителен, а?

— Винаги — отвърна Холидей.

— Когато се махнем оттук, ще отида да го видя — заяви малко смутено Пеги. — Да видя как се възстановява. Да му помогна с нещо, ако има нужда.

— Да му занесеш кутия бонбони?

— А може би дори цветя — усмихна се Пеги. — Макар че не е прието да се подаряват цветя на мъжете.

— Поздрави го и от мен и му предай най-добрите ми пожелания — каза Холидей.

— Благодаря, непременно.

Настъпи продължителна пауза. Двамата отпиваха от чая и слушаха дъжда, който барабанеше по покрива на каютата, питаха се как са стигнали дотук и как ще се върнат към обичайния си начин на живот и се чудеха какво ли ще им поднесе бъдещето. Пеги първа наруши мълчанието.