Пол Кристофер - Мечът на тамплиерите

— Това не е приключило, Док, нали?

Холидей погледна лъскавия меч, чиято блестяща стомана бе изкована преди много векове под пустинното слънце на Дамаск. В крайна сметка този хилядолетен меч се бе озовал в ръцете му, за да го спаси от смъртен враг.

— Не е — отвърна той и продължи да прелиства бележника. — Не мисля, че е приключило, не и за нас. И честно казано, не зная дали някога ще приключи.

Беше краят на септември. Бе захладняло и Холидей бе запалил камината в дневната. Сложи още подпалки и пламъците затанцуваха и захвърляха сенки по подредените в библиотеките покрай стените книги. Скоро огънят щеше да се разгори достатъчно, за да добави една-две по-големи цепеници, след което щеше да се отпусне и да си почине след изморителния учебен ден.

До креслото край камината бе опряна кутия с емблемата на ФедЕкс, изпратена му от Les Ateliers de Creations Jose C. de Braga, ателието на прочутия майстор Хосе де Брага 51в Квебек. На масичка отстрани го очакваше чаша малцово уиски „Ардберг“. Холидей обаче не бе готов нито за кутията, нито за питието.

Отиде до прозореца и впери поглед в спускащия се мрак. Успя да види модерния тухлен корпус на Айзенхауер Хол, който се издигаше в подножието на хълма отвъд дърветата. А зад него течеше река Хъдсън, устремила се в мрака към Манхатън и океана.

На хиляда, че и повече морски мили оттук се намираха Азорските острови, където бяха намерили смъртта си и Родригеш, и Келерман, и където животът на Холидей, а и този на Пеги, се бяха променили завинаги. След като Пеги замина за Йерусалим, за да посети Рафи Вануну, Холидей се върна в Уест Пойнт.

Всичко изглеждаше наред. Очакваха го хиляда амбициозни новобранци, оцелели в ада на Казармите на Звяра, завърнали се триумфално от тежкото шестседмично начално обучение и изгарящи от желание да се учат — дори това да е история. Хиляда новобранци, които бяха убедени, че знаят всичко, но които нямаха и най-малката представа какво ги очаква в реалния свят. Подполковник Джон Холидей, който започваше да си мисли, че е водил прекалено много битки и е станал свидетел на ненужната смърт на прекалено много добри хора, също не знаеше какво ще му поднесе бъдещето. „Напред!“ и „Ура!“ имаха място само в холивудските филми, но на новобранците щеше да им трябва много време, докато го осъзнаят. Прекалено много за едни, а за други… а други изобщо нямаше да имат време, за да го осъзнаят.

Холидей въздъхна тежко и обърна гръб на прозореца. Отиде до креслото и отвори тежката кутия. Извади реставрирания в работилницата на прочутия майстор на хладни оръжия меч и го разгледа на светлината на огъня.

Де Брага се бе справил великолепно: златната лента с кодираното съобщение бе навита около ръкохватката, а ножницата на еднометровия меч от дамаска стомана бе излъскана до почти неземен блясък и хвърляше отблясъци във всички цветове на дъгата. Някъде далеч, много далеч — на поне четири хиляди морски мили оттук и хиляда години назад във времето — един отдавна мъртъв рицар се усмихваше в гроба си. Зефир, Мечът на западния вятър.

Холидей го взе внимателно в двете си ръце, отнесе го до камината и го постави върху полираната дървена стойка, монтирана над огъня. Отстъпи крачка назад. Сякаш мястото на меча винаги е било тук. Докога ли обаче щеше да остане в покой?

— Мечът на тамплиерите — каза Холидей на глас в празната стая.

Какво бе казал Родригеш? „Прекалено много тайни.“ Бе заявил на Пеги, че не смята историята за приключена, и сега бе по-убеден повече от всякога в правотата на думите си. Предчувстваше, че ще се случи нещо. Нещо мрачно и зловещо. Продължи да се взира в бляскавото острие на меча. За миг му се стори, че чистотата, изяществото и съвършенството на това древно оръжие чезнат и то се превръща в най-обикновен къс стомана, зареден със злост и отмъстителност.

— А сега какво? — попита Холидей.

За да напиша „Мечът на тамплиерите“, направих всички необходими проучвания, така че изнесените в книгата исторически факти отговарят на истината. Саладин действително е предлагал на Ричард Лъвското сърце приемливи условия за предаването на Йерусалим, които рицарите отхвърлили и се стигнало до ужасно кръвопролитие.

При строителството на замъка Пелерин от тамплиерите през 1213 г. наистина е било открито съкровище от финикийски монети. В средата на XIX в., или повече от шестстотин години по-късно, монети от абсолютно същия вид са били открити и на отдалечения остров Корву от Азорския архипелаг.