Ричард Касл - Адска жега

Последва пауза.

— Разбира се, естествено — разсеяно отговори Хайнзбърг и Хийт съжали, че не е пратила детектив Очоа, както планираше. Сега обаче си научи урока. Реши, че ще се отбие лично, за да може сама да разпита икономката.

Трафикът беше ужасен из целия град. Всеки път, когато времето се развалеше, резултатът бе повече хора и повече коли, особено в мразовита сутрин с минусови температури и силен вятър. Паркирането също не беше лесно. Табелата „Съжаляваме, пълно е“ се мъдреше пред всички гаражи в близост до Съдебна медицина и докато се движеше по Първо авеню, детектив Хийт видя, че дори запазените места пред входовете са заети от други полицейски коли. На 34-та улица се върна при тайното си оръжие — заграденият гараж на болница „Белвю“, натикан под „Франклин Д. Рузвелт“. Щеше да се наложи да върви пеша насред арктическия студ, но нямаше друг избор, освен да продължи да обикаля. Пазачът се беше сврял в кабинката си и когато я видя, не излезе.

Само подаде пръсти през прозорчето и й махна да влезе.

Преди да излезе от колата, Хийт се втренчи в телефона си. Отново прегледа имейлите. Не, нямаше съобщение от Руук, което да е пропуснала. „Още веднъж“, каза си тя, „Само още веднъж“. Натисна иконата „Прати / провери“ и тя се завъртя. Когато спря, резултатът беше само, че Ники още се намираше в емоционална неизвестност.

Когато се изкачи по стълбите във фоайето на Съдебна медицина, вече не усещаше бузите си, а носът й течеше като чешма. На рецепцията Даниел я поздрави с обичайната си слънчева усмивка и отвори автоматичната врата. Щом влезе в малката стая, която Нюйоркската полиция поддържаше за гостуващи ченгета, три от четирите кабинки бяха заети от следователи, които говореха по телефона. Отоплението, беше усилено до края и Хийт свали палтото си. Видя анорака, закачен на облегалката на един стол и когато тръгна към празната закачалка, телефонът й започна да вибрира.

Номерът не й беше познат, за разлика от префикса. Обаждаха се от „Полис Плаза“ 1. В есемеса си Монтроуз й беше написал, че е в Централното управление. Ники не искаше да навлиза в подробности, докато е в такава близост до други ченгета, но реши, че може поне да установи контакт и да уговори следващото обаждане.

— Тук Хийт — каза тя.

— Всеизвестната Ники Хийт?

Не познаваше гласа, но собственикът му явно широко се усмихваше, а маниерът му й се стори твърде бомбастичен за поздрав от непознат. Затова възприе неутралния тон, с който пропъждаше телемаркетърите.

— Аз съм детектив Хийт.

— Не за дълго, както разбирам — каза мъжът. — Аз съм Зак Хамнър, старши административен сътрудник в юридическия отдел. Обаждам се, за да ви поздравя лично за резултатите от изпита ви за лейтенант.

— О.

Прииска й се да излезе в коридора, но от уважение към скърбящите семейства и заради собственото си чувство за благоприличие, Ники категорично отказваше да използва мобилния си телефон в общите части на тази сграда. Затова седна на свободния стол и се приведе в кабинката, пределно наясно, че това не й осигурява особено уединение.

— Благодаря ви. Съжалявам, сварихте ме малко неподготвена.

— Няма проблем. Не само оценките ви са отлични — виждам, че работата ви до момента е безупречна. Добрите ченгета като вас трябва да се издигат, имаме нужда от това.

Тя сви длан около микрофона.

— Още веднъж, г-н Хамнър…

— Зак.

— Зак, оценявам милите думи.

— Както казах, няма проблем. Вижте, обаждам се, защото искам да се уверя, че ще се отбиете да се видим, когато дойдете да разпишете вашето копие от резултатите.

— Ъ-ъ, разбира се — каза тя и внезапно й хрумна нещо. — В „Личен състав“. Вие обаче не сте там, нали?

— О, разбира се, че не. Работя на горния етаж, при заместник-комисаря по юридическите въпроси. Повярвайте ми, и без друго всичко минава през моите ръце — самодоволно каза той. — Кога да ви очаквам?

— Ами, в момента съм в Съдебна медицина, работя по нов случай.

— Ясно — каза той, — свещеникът.

Начинът, по който го каза, остави Ники със силното впечатление, че Зак Хамнър обича да демонстрира, че знае всичко. Че е наясно с всички отговори. Типичният Важен Мъж. Какво ли искаше от нея?

Мислено прегледа графика си — аутопсия… Монтроуз, поне така се надяваше… среща с отряда… къщата на пастора…

— Утре добре ли е?

— Надявах се да е днес. — Той направи пауза и когато тя не отговори, продължи. — Утре съм много зает. Да се видим рано. За закуска.