Лоуренс Блок - Убиец на повикване

Същия ден обядва заедно с Макюъл и сподели с него чувствата си.

— Знам какво имаш предвид — увери го Макюъл. — Бил съм в същото положение. Помня първия път, когато платих повече от хиляда долара за една-единствена марка.

— Доста драматичен момент.

— За мен определено беше такъв. Тогава казах на продавача: „Това са много пари.“ А той отговори: „Да, но ги даваш за тази марка само веднъж.“

— Не бях поглеждал нещата по този начин — каза Келър.

Той остана в хотела след края на търга и всяка сутрин на закуска прочиташе „Ню Йорк Таймс“. В четвъртък откри статията, която беше очаквал. Изчете я няколко пъти и изпита желание да се обади по телефона, но се въздържа.

Този ден прекара в Канзас, както и следващия. Няколко часа уби в музея на изкуствата, разсеяно разглеждайки експонатите. Отби се в два филателни магазина, собственика на единия от които беше засякъл на търга, и похарчи няколко долара, но умът му блуждаеше другаде.

На следващия ден си събра багажа и отлетя обратно за Ню Йорк. На сутринта се качи на влака и се отправи към Уайт Плейнс.

В кухнята Дот му наля леден чай и заглуши звука от телевизора. Колко ли пъти беше седял тук по същия начин? Но този път беше различно. Този път двамата бяха сами в голямата стара къща.

— Не мога да повярвам, че го няма — каза той.

— Мен питаш ли ме? — продума Дот. — Постоянно си мисля, че е време да се кача и да му занеса закуската или вестника. След това се сещам, че повече няма да правя това. Него го няма.

— Доста години…

— И за теб, и за мен, Келър.

— Във вестника пишеше естествена смърт. Нямаше никакви подробности.

— Не.

— Но подозирам, че не ще да е била толкова естествена. Иначе нямаше да ме изпратиш в Канзас Сити.

— Там ли беше? В Канзас Сити?

Той кимна.

— Много хубав град.

— Но не би живял там.

— Аз съм нюйоркчанин — каза той, — забрави ли?

— Как бих могла?

— Естествена смърт — подхвана той отново.

— Какво по-естествено от това? Живееш твърде дълго, мозъкът ти става на пюре, ставаш ексцентричен и безотговорен, кое е естественото решение?

— Толкова ли беше зле?

— Келър, преди три седмици тук цъфна някакъв журналист. Младо момче, хванал се за първи път на работа във вестник. Помислих, че е дошъл да ме абонира, но не, искаше интервю от стария.

— Човек би очаквал редакторът да изпрати някой по-опитен.

— Идеята не беше на редактора, нито на момчето, бог да му помага. Познай чия беше?

— Нима…

— Решил, че му е време да си пише мемоарите. Време да се открива скритото, време да се вадят скелети от гардероба. Именно скелети, Келър, макар и не от гардероба.

— Господи.

— Видял името на момчето под някаква статия за колежански баскетбол и си наумил, че то е неговият човек.

— Олеле.

— Да продължавам ли? Вече бях направила така, че всички входящи обаждания да минават през долния етаж. Но продължавах да се тревожа за обажданията, които той самият правеше. Келър, това беше най-трудното решение в живота ми.

— Представям си.

— Но нямах избор. Това трябваше да бъде направено.

— Така изглежда. — Той вдигна чая си, но го върна на масата, без да отпие. — Кого хвана за тази работа, Дот?

— Ти кого мислиш, Келър? Знаеш ли приказката за червената кокошчица?

— Не.

Няма да ти я разказвам, но тя не намерила кой да й помогне и сама си свършила работата.

— Ти…

— Точно така.

— Дот, за бога, щях да го направя вместо теб.

— Исках да си най-малко на хиляда мили оттук, Келър. В случай, че някой знае за връзката и реши да се разрови.

— Разбирам, но при дадените обстоятелства…

— Не — прекъсна го тя, — и трябва да ти кажа, че не ми беше трудно. Най-трудното решение, но най-лесното изпълнение. Нещо в какаото му, което да го приспи, и възглавница върху лицето му, за да не се събуди.

— Това може да се установи при аутопсията.

— Само ако има такава — каза тя. — При неговата възраст и при положение, че лекарят дойде и издаде смъртния акт, нямаше какво повече да се иска. Уредих му кремация. Това беше последното му желание.

— Наистина ли?

— Как бих могла да знам? Така им казах, а те ми предадоха праха му в тенекиена кутия, така че ако някой хитрец поиска да му направи аутопсия, бих казала, че има да взема. Не знам какво да правя с пепелта обаче. Все ще измисля нещо. Работата не е бърза.

— Наистина не е.

— Това беше нещо, което никога не съм смятала, че ще трябва да извърша, нито че съм способна да го извърша. Но човек никога не знае, нали така?