Лоуренс Блок - Убиец на повикване

— Споделих, че винаги съм вярвала, че сте невинен, а после вие ми дадохте листче с името и телефонния ви номер.

— Така направих май. Кога се случи това, Сю Елън?

— Преди известно време. Отначало не можах да събера смелост, а после ме нямаше известно време. Сега се върнах и съм отседнала в мотел, докато си намеря жилище.

— Нима?

— И ето, че вие вече не ме помните. Ех, трябваше да се обадя по-рано!

— Кой казва, че не те помня? Само ми припомни. Как изглеждаш?

— Ами аз съм русокоса.

— Така си и мислех.

— И съм слабичка, освен дето имам, както се казва, пищни форми.

— Май започвам да си спомням, дете.

— На двайсет и четири съм, висока един шейсет и осем, със сини очи.

— Някакви татуировки или пиърсинг?

— Не, смятам, че са вулгарни. Пък и мама ще ме пребие, ако ме види с нещо такова.

— Звучиш така, сякаш бих могъл да те схрускам.

— О, мистър Уикуайър!

— Така се казва. Знаеш ли какво ще направим? Хайде да се видим. Така най-добре ще опресня паметта си.

— Искате да се видим в някой ресторант?

— Това е прекалено публично за човек в моето положение, Сю Елън…

— Разбирам.

— Нали каза, че си отседнала в мотел, Сю Елън? Къде се намира той?

— Ало, обажда се Сю Елън Бейтс.

— Моля?

— Казвам се Сю Елън Бейтс. Аз съм русичка, със сини очи.

— За бога, Келър — каза Дот, — кога ще пораснеш?

— И аз това се чудя.

— Пак използваш устройство за променяне на гласа, моля те да го изключиш. Звучиш като момиче, и то като тъпо момиче.

— Как можеш да говориш така?

— Тази машинка прави всяко изречение да звучи като въпрос. Страхотен ефект, признавам. Прави те да звучиш като малоумна тийнейджърка от онези, които обикалят целия мол и не могат да си спомнят къде са паркирали колата на майка си.

— Да, но той ме хареса — продължи Келър.

— Кой? А, разбрах.

— Ще се срещнем вдругиден. В моя мотел.

— Чак тогава?

— Трудно се измъква от дома.

— Ще стане още по-трудно. Е, поне се намираш в град, в който има много неща за правене. Лесно ще намериш начин да се забавляваш ден-два.

— Права си — потвърди Келър.

— Австралия — каза търговецът. Той беше цяло поколение по-млад от Хилдебранд, а магазинът му беше разположен на втория етаж в офис сграда на „Рампарт Стрийт“. — Имам интересна сбирка от стари кенгура, ако ви интересува. Какво ще кажете за австралийските щати, докато сме още в тази част на света? Куинсланд, Виктория, Тасмания, Нов Южен Уелс…

— Не си нося списъка за тях.

— Следващия път — каза мъжът. — Ето щипки, ето шублер, ако искате да измерите някоя перфорация. Кажете, ако ви потрябва още нещо.

— Благодаря — отвърна Келър.

Мотелът се намираше в Метари. Преди телефонния разговор с Ричард Уикуайър Келър беше изпробвал устройството за промяна на гласа, обаждайки се във въпросния мотел, за да резервира стая на името на Сю Елън Бейтс. След това отиде дотам с колата, предплати в брой за една седмица и взе ключа. Влезе в стаята и подреди малко женски дрехи в гардероба и шкафа, след което разхвърля леглото.

Повече не се върна в мотела до един час преди срещата на Сю Елън с Уикуайър. Тогава остави понтиака на паркинга на близкия пазарен център, влезе в мотелската стая и отвори половинка бърбън. Наля по малко алкохол във всяка от двете мотелски чаши, остави отпечатък от червило върху едната и ги постави върху нощното шкафче. Изля малко бърбън на килима и още малко върху стола и остави отворената бутилка върху скрина.

След това отключи вратата и я остави съвсем леко открехната. Включи телевизора и го остави на някакво токшоу с намален звук. След това настъпи трудната част — седене и чакане. Трябваше да си донесе филателното списание. Вече го беше изчел, но спокойно можеше да го препрочете. Човек винаги открива нещо, което е пропуснал първия път.

Уикуайър трябваше да пристигне в два часа. В два без десет телефонът на нощното шкафче иззвъня. Келър направи физиономия, после го вдигна и каза „ало“.

— Сю Елън?

— Мистър Уикуайър?

— Може да закъснея пет-десет минутки, захарче. Да знаеш.

— Ще чакам тук — изчурулика Келър. — Влезте направо.

Той затвори и изключи гласовото устройство, питайки се какво щеше да прави, ако не беше се сетил навреме да го включи. Безсмислено е човек да трепери над нестрошена стомна.

В 2,10 Уикуайър все още го нямаше. В 2,15 на вратата се почука.

— Сю Елън?

Келър мълчеше.

— Тук ли си, Сю Елън?