Лоуренс Блок: Убиец на повикване

На Еван Хънтър

До Портланд Келър трябваше да лети с „Юнайтед Еърлайнс“. Полета от летище „Кенеди“ до летище, О’Хеър“ прекара в четене на списание, обядва в Чикаго, а от там до Портланд изгледа някакъв филм. В три без петнайсет местно време слезе от самолета, а до връзката за Роузбърг оставаше цял час.

Когато видя размера на машината, с която щеше да лети, той застана пред гишето на „Херц“ и поиска кола под наем за няколко дни. Показа им шофьорска книжка и кредитна карта, а те му дадоха форд таурус на три хиляди и двеста мили пробег. Изобщо не си направи труда да си иска парите за билета до Роузбърг.

Служителят на „Херц“ му обясни как да излезе на междущатската магистрала 1–5. Келър насочи колата в правилната посока и настрои круиз контрола с три мили над разрешената скорост. Другите караха с по няколко мили в час повече, но той нямаше бърза работа и се пазеше от внимателна проверка на шофьорската му книжка. По всяка вероятност тя беше безупречна, но защо да дърпа дявола за опашката?

Още беше светло, когато взе отклонението за Роузбърг. Беше си направил резервация в „Дъглас Ин“ — мотел от веригата „Бест Уестърн“, намиращ се на „Стивънс Стрийт“. Откри го без затруднения. Бяха му запазили стая на партера откъм входа и той ги накара да я сменят със стая на втория етаж, гледаща към задния двор.

Той разопакова багажа си и взе душ. В телефонния указател имаше карта на града и той я разгледа, докато се ориентира, после откъсна листа, прибра го и излезе да се разходи. Малката печатница се намираше на няколко преки надолу по „Джаксън Стрийт“, две врати след ъгъла, между магазинче за цигари и фотографско ателие, по чиято витрина висяха сватбени снимки. Табелка на прозореца на печатницата „Куик принт“ предлагаше отстъпка за сватбени покани най-вероятно с цел да привлече вниманието на бъдещите младоженци, които идваха да спазарят фотографа.

Разбира се, „Куик Принт“ не работеше, както не работеха магазинчето за цигари, фотоателието, бижутерът до него и всички останали магазини в района. Той не се помайва дълго. Две преки по-надолу намери мексикански ресторант, който изглеждаше достатъчно мърляв, за да е оригинален. Купи си местния вестник от автомата отпред и го прочете, докато хапваше енчилади с пиле. Храната беше вкусна и абсурдно евтина. Ако това заведение се намираше в Ню Йорк, цените щяха да са тройни и четворни, а пред входа щеше да се вие опашка.

Сервитьорката беше мършава блондинка, в която нямаше нищо мексиканско. Беше с къса прическа, очила с рогови рамки и обратна захапка, а на ръката си носеше годежен пръстен с камък. Може би тя и годеникът й го бяха избрали в ателието на бижутера, помисли си Келър. Може би фотографът от съседния вход щеше да направи снимките на тяхната сватба. Може би Бърт Енгълман щеше да напечата поканите за тази сватба. Качествен печат, разумни цени и добро обслужване.

На сутринта той се върна при „Куик Принт“ и надникна през витрината. Кестенява жена седеше зад сиво метално бюро и говореше по телефона. Мъж по риза стоеше до копирна машина. Той носеше очила с рогови рамки с кръгли стъкла, а яйцевидната му глава беше ниско остригана. Беше започнал да оплешивява, което го състаряваше, но Келър знаеше, че е само на трийсет и осем.

Келър застана пред бижутерското ателие и си представи как сервитьорката и годеникът й си избират халки. Сигурно щеше да има сватбена церемония, на която двамата щяха да поставят един на друг халки, от вътрешната страна на които щеше да бъде гравиран надпис, който никога нямаше да бъде прочетен от другиго. Дали щяха да живеят в апартамент? Може би в началото, докато съберат началната вноска за първи дом. Точно този израз беше прочел Келър в обявите за недвижими имоти и той му харесваше. Първи дом — нещо, на което се упражняваш, докато му хванеш цаката.

От един магазин малко по-надолу си купи блок за рисуване и маркер. Изхаби няколко листа, преди да постигне задоволителен резултат. Върна се в „Куик Принт“ и показа произведението си на кестенявата жена.

— Кучето ми избяга — обясни той. — Искам да размножа тази обява и да я разлепя из града.

Изгубено куче, пишеше на обявата. Полунемска овч. Отговаря на името Солджър. Тел. 555-1904

— Дано го намерите — каза жената. — Мъжко ли е? Солджър звучи като мъжко име, но в обявата не се казва.