— Господи, Ед, какво друго можех да сторя?
Мина през Портланд и си взе стая в „Екзекю Лодж“ до летището. На сутринта върна колата на фирмата и уби времето до полета в едно кафене.
Веднага щом стъпи на летище „Кенеди“, се обади на човека от Уайт Плейнс.
— Готово — каза той. — Ще намина утре. Сега искам да се прибера и да се наспя.
* * *
На следващия ден в Уайт Плейнс Дот го попита как му се е сторил Роузбърг.
— Не е лошо — отговори той. — Хубав град, приятни хора. За малко да остана.
— О, Келър — каза тя. — Пак ли ходи на огледи?
— Не точно.
— Където и да отидеш, все искаш да се заселиш там.
— Мястото е хубаво — настоя той. — А животът е много по-евтин. В онзи щат дори нямат данък върху продажбите, можеш ли да си представиш?
— Данъкът върху продажбите ли те притеснява най-много, Келър?
— Там човек може да живее спокойно — каза той.
— Една седмица — отвърна тя. — След което ще откачи.
— Мислиш ли?
— Стига — каза тя. — Нали говориш за Роузбърг, щата Орегон? Смешки.
— Може би си права — съгласи се той. — Може би това ми е лимитът — една седмица.
* * *
Няколко дни по-късно той претърси джобовете на дрехите си, преди да ги занесе на химическо чистене. Намери картата на Роузбърг и я разтвори, като си припомняше кое къде се намира. „Куик Принт“, „Дъглас Ин“, къщата на „Кауслип Лейн“. Мексиканският ресторант, другите заведения, които беше посетил. Оръжейният магазин. Къщите, които беше огледал.
Стори му се, че всичко е било много отдавна. Много отдавна и много далече.
От летищната будка за вестници Келър си купи евтин каубойски роман. Корицата беше най-банална, с висок, сух мъж като от реклама на „Марлборо“, крачещ по прашните улици на малко градче, с пистолет на хълбока. Нито заглавието на книгата, нито името на автора говореха нещо на Келър. Беше го привлякла една фраза на корицата, която се хвърляше в очи.
„Той язди хиляда мили, за да убие един непознат.“
Келър плати книгата и я пъхна в ръчния си багаж. Когато самолетът излетя, той я извади, разгърна я и се запита защо изобщо я беше купил. Той четеше малко и никога каубойски романи.
Може би не трябваше да чете книгата. Може би трябваше да я носи като талисман.
С изключение на това изречение. Какво ли е да изминеш хиляда мили на кон с каквато и да е цел, да не говорим, ако е за да убиеш непознат човек. За колко време се изминават хиляда мили на кон? Чистокръвните животни правят една обиколка на хиподрума за около две минути, но не биха могли да поддържат такова темпо цял ден, както маратонците бягат по двайсет и шест мили наведнъж.
Колко могат да се изминат на кон? Около петдесет мили дневно? За десет дни петстотин, за двайсет — хиляда. Три седмици, в края на които човек е готов да убие всеки, бил той роднина или непознат.
Дали каубоят не е пропътувал своите хиляда мили за пари? Дали не е бил от занаята? Келър завъртя книгата в ръцете си и прочете текста на гърба. Не звучеше обещаващо. Историята беше за някакъв бродяга в Аризона, тръгнал да отмъщава за стара неправда от Гражданската война.
Прости и забрави, посъветва го Келър.
Келър, който трябваше да измине доста повече от хиляда мили, макар и не на кон, а със самолет, също имаше за задача да убие напълно непознат човек. Това трябваше да стане в стария Запад, като първо стигнеше до Денвър, после до Каспър, Уайоминг и накрая до малко градче, наречено Мартингейл. Това се беше оказало достатъчна причина да си купи книгата, но дали беше достатъчно, за да я прочете?
Направи опит. Прочете няколко страници, преди да дойде количката с напитките, и още няколко, докато отпиваше от своя плодов сок и хапваше осолени ядки. Изглежда, по някое време беше задрямал, защото го събуди стюардесата, извинявайки се, че нямат плодовото плато, което беше поръчал. Той я успокои, че няма значение, и си поръча стандартната вечеря.
— Има останала индийска храна, която се моли някой да я изяде — каза тя.
Той си представи самолетна табла за храна, облечена в минзухареножълта роба, която проси със събрани длани милостиня. Вместо това си поръча стандартната вечеря, от която изяде повечето, оставяйки само загадъчните мръвки. След това задряма и се събуди чак когато започнаха да се спускат над летище „Стейпълтън“.
Беше пъхнал книгата в джоба на седалката пред себе си, бе решил да я остави да потъне в залеза, заклещена между торбичката за повръщане и пластмасовата схема на аварийните изходи. В последния момент промени решението си и взе книгата.
Читать дальше