Лоуренс Блок - Убиец на повикване

— Какъв е графикът?

— Графикът — изрече мъжът с видимо удоволствие — не е спешен. Една до две седмици. — Той се приведе напред и потупа Келър по коляното. — Не бързай — каза му, — прекарай времето приятно.

На излизане той показа картончето на Дот и каза:

— Как ще го произнесеш? Като „бич“ или като „бих“?

Дот сви рамене.

— Господи — възкликна той. — Ти си по-лоша и от него.

— Никой не е по-лош от него — каза Дот. — Келър, какво значение има как Лаймън произнася името си?

— Просто се чудех.

— Можеш да изчакаш погребението — каза тя — и да чуеш как ще го каже свещеникът.

— Благодаря за съвета — рече Келър.

В телефонния указател на Мартингейл имаше само един Дич. Лаймън Дич, с телефон, без адрес. Близо една трета от абонатите в книгата бяха такива. Келър се запита защо. Дали тези хора считаха, че в такъв малък град всички знаят къде живеят? Или бяха прелетни птици с клетъчни телефони и без постоянни жилища?

Вероятно адресът беше извънградски. Сигурно човекът живееше на някакъв третостепенен път и си взимаше кореспонденцията от пощенската станция, така че за какво да си помества адреса в телефонния указател?

Страхотно. Жертвата му живееше в предградията на град, който не е достатъчно голям, за да има предградия, а Келър дори не разполагаше с адреса му. Имаше телефонния му номер, но каква полза? Не можеше да му се обади и да помоли да го упътят. „Здравейте, обажда се Дейл Уитлок. Не се познаваме, но току-що изминах хиляда мили и…“

Глупости.

Той пообиколи наоколо и влезе да се нахрани в заведение на име „Сингълтрий“ [2] Singletree (англ.) — самотно дърво. — Бел. прев. . То се намираше в стара дървена постройка малко по-надолу от хотел „Мартингейл“. Името на заведението беше изписано с въже, заковано към дъските на фасадата. Това име извикваше у Келър представата за самотен бор или дъб по средата на широко поле — ориентир за фермерите и защита от безмилостното слънце.

От менюто научи, че „сингълтрий“ е приспособление за впрягане на кон или няколко коня. Не му стана съвсем ясно какво представлява и как точно се използва, но със сигурност не протягаше клони по средата на прерията.

Келър си поръча специалитета — пилешка пържола с пържени картофки, които се оказаха меки и мазни. Беше толкова гладен, че можеше да изяде всичко, независимо от вкуса му.

Не бих се заселил тук, помисли си.

От тази мисъл му олекна. Докато шофираше из Мартингейл, Келър си спомни за Роузбърг, щата Орегон. Роузбърг беше по-голям и му липсваше западняшката атмосфера на Мартингейл, но и двата града бяха малки и провинциални, от типа, който Келър рядко навестяваше. В Роузбърг Келър беше оставил въображението си да се развихри малко повечко и не искаше това да се повтори.

Докато влизаше в „Сингълтрий“ обаче, не можа да не си спомни за малкия мексикански ресторант в Роузбърг. Ако храната и обслужването тук бяха на същото ниво…

Но не. Нямаше такава опасност.

След като се нахрани, Келър излезе през летящите врати и се разходи нагоре-надолу по улицата. Стори му се, че в походката му има нещо необикновено, сякаш току-що беше слязъл от коня.

Келър беше яздил кон само веднъж през живота си и не помнеше как се ходи след това. Така че тази походка не беше свързана със спомените му. Вероятно беше нещо, научено от филмите и телевизията, събирателен образ на всички онези ездачи от екрана.

Вече знаеше, че няма да изпита копнеж по това място. Защото фантазията му не беше на заселник, а на скитник, на прелетната птица, на самотника с твърд поглед, който си свършва работата и продължава по пътя.

Помисли си, че тази фантазия е добра. Тя нямаше да му донесе неприятности.

Когато се прибра в стаята си, Келър отново пробва книгата, но не можеше да задържи вниманието си върху прочетеното. Включи телевизора и прегледа програмите с помощта на дистанционното, занитено към шкафчето. Хрумна му, че уестърните са като ченгетата и такситата — когато ти потрябват, никога ги няма. Струваше му се, че не е имало случай да прегледа програмите и да не попадне на Джон Уейн, Рандолф Скот или Джоел Макриа или пък да не дават някъде „Пушечен дим“, „Камшик“ или някой спагети уестърн с Истуд или Лий ван Клийф. Или пък някой от великите злодеи — Джак Елам, Стръдър Мартин, младият Лий Марвин в „Човекът, който уби Либърти Валанс“.

Ако любимият ти актьор е Джак Елам, това сигурно означава нещо.